Тазгодишният София Филм Фест отдели значително внимание на позабравени
чешки и словашки филми, както и на една нова вълна европейско кино. Първата
част от Филм Феста беше посветена на Новата чехословашка вълна,
което определено е някакъв вид оксиморон като се има в предвид, че филмите,
включени в програмата, бяха от средата на 20-ти век. Предимно екранизирани
литературни повествования, превърнали се и във филмови класики. Не мога да не
отбележа, че не бях изобщо изненадана от
подбора на ленти, чешкият мироглед за света е един безкраен кръговрат от
депресивни състояния, плавно преминаващи в нежен хорор. И като казвам хорор,
изпитах такъв след датската, гледна точка
за сексуалността на една модерна жена. Но за това светоусещане, малко
по-късно...
В рамките на 18-тия Филм Фест бяха включени и заглавия с номинации и
награди Оскар, Великата красота, Мандела: дългият път към свободата, Клубът на
играчите от Далас, Крадецът на книги и др. И докато разлиствах програмата, останах слисана от
многото датски продукции или датското участие в коопродукции. Това само по себе
си говори за един доста мрачен и изпълнен с тягост свят на тъжни съдби. Незнайно защо, Филм фестите изобилстват
от мрачни сюжети и още по-мрачни персонажи, на моменти гротесни, тук там смешни
и задължително подтикващи към дълбок размисъл.
В чешката вълна праволинейно се следва стереотипът на лесната чехкиня, мила
домакиня, която, докато казва Не, разкопчава ризата и добрият съпруг, чиято глава
лесно може да бъде завъртяна от чужди, млади и не толкова невинни очи. Ако в
тези филми моралният упадък е по-скоро иронизиран, отколкото демонизиран, то в
Нимфоманка, най-обсъжданият и популярен филм от 18-тото издание на Филм Феста
(интересът към филма бил толкова голям, че се наложило да пуснат прожекции
извън феста), личностната деградация преминава през различните стадии на
разлагане.
5-часов маратон на личностна разруха, плътски похот, разлагане на материя,
а за допълнителен колорит е вмъкната и бруталността на Рамщайн с тяхната
Следвай ме (Fuhre mich). Не го възприемайте като послание, това е демоничен път на една жена,
посветила живота си на бунта на своята сексуалност, която преминава през
етапите на наслада, монотонност, безчувственост, болезнено разлагане,
умопомрачение, унижение, за да завърши своето търсене с осъзнаване на
своята зависимост. Едва преродена, тя извършва престъпление, което ясно ни
показва, че от трънливия венец никога няма да израстне роза. Дали заради
датската следа във филма, но той определено може да пречупи всяка здравомислеща
психика. Едва ли сме си давали сметка какво точно представлява подобна
зависимост, но сцените в този филм са покъртителни. Подобни мотиви, от части
същите, са сюжет и в Антихрист, но това не бива да ни изненадва, защото и двата
филма са плод на един и същ режисьор. Започвам да се замислям какво ли сънува
този Ларс?!?
Тенденцията е да се разгръща болното състояние на загнилото ни общество.
Мъчително болезнен е и Клубът на играчите от Далас, толкова болезнен, че чак
буди съжаление. До къде може да доведе една зависимост, какво може да причини
на самите нас. Сатанистичните страсти превръщат човешката материя в едно парче
месо, с което останалите се гаврят. Това е тъжният момент и това ни кара да се
замислим до колко ние бихме били способни да причиним нещо подобно на самите
нас или на близките си.
