Беше хубава
и спокойна нощ, а той се въртеше ту на едната, ту на другата страна
в голямото легло. Сънят не идваше. Момчил притваряше непрекъснато очи, но
нe можеше да
заспи. Нещо го смущаваше. Нощта бе дълга и той едва дочака настъпването на
деня. Отново щеше да навлезе в монотонното ежедневие, да застане зад бюрото в
адвокатската си кантора и
да се сблъсква с нови и чужди проблеми. Момчил сам не доумяваше
защо върши всичко това – решава проблеми на клиентите си, а неговите кой
ще реши? Чувстваше се винаги самотен. Малкият ергенски апартамент му се
струваше необятно голям. Когато дръпна завесите пролетното слънце нахлу
мигновено и озари стаята със светлина. Денят вещаеше нещо различно и приятно. Но и това не повдигна духа
на младия човек.
Дори и в
колата не успя да се съсредоточи върху пътя. Имаше чувството, че днес
ще се случи нещо, но не можеше да прецени – добро или лошо. Оставаха му
още две преки, за да бъде
пред кантората, когато той наби резки спирачки и се сякаш събуди като от
дълбок сън.
Беше блъснал дете. А то, миличкото, стоеше пред гумите на колата без да дава
никакъв знак на заобикалящия го свят, че е добре, че съществува. Само
очите
му светеха
примамливо и лукаво. Момчил се вгледа в тези кафяви очички и за първи път от дълго
време се усмихна неволно, дори и сам не знаеше защо.
-Как си, как
е името ти, малка фейо? – попита Момчил.
-Лия. А ти
как се казваш? Ти приятел ли си ми или ще ме изоставиш като другите?
Младежът не
очакваше такъв кратък отговор и толкова странни въпроси, но бързо и
инстинктивно отговори:
-Не, аз ще
се грижа за теб, Лия. Искаш ли да дойдеш с мен у дома, а ако не, да те заведа при
мама.
Детето се
взираше в чичкото и отговори студено:
-Аз нямам
мама, нямам татко, аз нямам никого.
Момчил
предусети отговора и сякаш чакаше това да се случи от дълго време насам. Той
я заведе в дома си и и приготви мляко с какао. Момиченцето грабна жадно чашата
с мляко и го изпи на един дъх. А той я гледаше с нежността на баща, в него
се породи желание да я прегърне, да я целуне. Почувства, че срещата с тази
малка кукла беше най-хубавото нещо, което се е случвало в живота му. За
миг поиска да я има до себе си завинаги, но тази мисъл скоро изчезна, защото
той знаеше, че не може да задържи крехката принцеса.
-Ти си Момчил, нали? - с тези думи Лия стресна
и озадачи младежа.
-От къде знаеш?
-Не
знам, но съм сигурна.
И
отново настъпи мълчание. Момчил разбра, че това дете беше доста странно,
но разбираше и,
че то го привличаше като с магнит. Изведнъж той попита закачливо:
-Защо дойде
с мен? Ти не ме познаваш и трябва да се пазиш от непознати, Лия.
-Не, аз те
познавам – отвърна равнодушно момиченцето – ти си нямаш никого също като мене.
Затова съм тук, за да не си сам в живота. Но трябва да ми обещаеш, че
няма да ме
изоставиш и ще ме обичаш.
-О,
миличката ми Лия, та аз вече те обичам. Разкажи ми за себе си, от къде
си, къде са
родителите ти, имаш ли братче или сестриче…
Лия
потрепера при тези думи, но не показа с нищо своето притеснение.
-Казах ти,
аз нямам никого и не мога да ти кажа от къде съм. Ти трябва да знаеш,
че съм тук,
эа да ти помогна да преодолееш самотата. Ти не бива да изпитваш страх от
нея. Понякога тя ти дава криле да осъзнаеш истински красивото в живота, да
разбереш защо
съществуваш и аз ти обещавам, че ти ще го осъзнаеш.
-О,
Лия…откъде…как само говориш…ти не приличаш на дете, а на възрастен,
разумен човек –
заекваше Момчил – но кой ти забранява да ми кажеш?
-Не е
позволено на хората да узнаят това.
При тези
думи Момчил откри, че Лия не е обикновено момиченце. Може би тя беше ангел,
някакво чудо, той все още недоумяваше това.
Така времето
летеше, годините минаваха, а Лия си остана малкото момиченце.
Остана си
малката кукла с големите кафяви очи и смолести къдрици. С всеки изминал ден Момчил
се сблъскваше с чудните способности на Лия. Или разлистваше страници от книга само с
поглед или местеше предмети от едно на друго място, без дори да ги
докосва. Винаги знаеше какво чувства и мисли Момчил, но никога не се усмихваше.
А той започна по-често да е весел, с нетърпение чакаше края на работното
време, за да се прибере по-скоро при своята принцеса. Младият човек вече
знаеше, че тя е необикновено, специално
момиче, но това не го притесняваше. Напротив, изпълваше го с гордост, че
го познава, че го има до себе си. Вечер й четеше приказки, а Лия му
говореше за човечеството – как хората трябва да се обичат и да променят
света, и как Момчил трябва да е готов
да се случи нещо, което коренно ще измени живота му. С тази мисъл той заспиваше и
се събуждаше: “Какво ли има предвид моята принцеса, защо ми говори така?”
– се питаше непрекъснато той.
Една вечер
Момчил забеляза промяна в Лия. Тя обикновено говореше, а сега гледаше пред себе си
в една точка. Очичките й блестяха тъжно. Сега те говореха вместо нея.
Момчил
започваше бавно да проумява техния загадъчен смисъл. Изведнъж Лия го погледна и
каза:
-Ти вече не
се страхуваш от самотата. Тя ще ти е занапред приятел, който ще замени моето
отсъствие.
-Какво искаш
да кажеш, Лия? – попита изплашено той. Страхуваше се, че ще я загуби.
-Трябва да
те оставя. Ще си отида така, както дойдох, без дори да разбереш как ще стане. Искам
да ми обещаеш, че ще бъдеш силен и, че страхът ще остане чужд за теб.
В
тъмната стая проблесна една сълза на бузата на Момчил. Лия я загледа
въпросително.
-Каква
е тази капка на лицето ти?
-Сълза
– едва успя да смънка младежът – ти никога ли не си плакала?
-Не,
аз не зная да плача. Кога плаче човек?
-Когато
му е мъчно за нещо, а аз плача, защото няма да сме заедно от сега нататък
– отговори
Момчил.
-Не, аз ще идвам всяка вечер при теб – в твоя
сън и ще си говорим. Ще видиш…
Лия
беше отново спокойна. Тя го погали по лицето и в миг сълзите изчезнаха.
Момчил
видя как Лия потъна някъде в мрака зад прозореца. Той отиде и надникна зад
пердето, но нищо – нямаше нищо. Отвори прозореца и погледна – улицата беше
пуста сякаш никога не е я имало. Върна се обратно до масата и забеляза малко
камъче, на което беше издълбано “ЛИЯ”. Момчил въэдъхна
-Ще се
върнеш ли някога, малка принцесо?
Byla hezká a klidná noc, a on nemohl usnout. Nechápal
proč spánek nepřichází jěště . Stále zavíral oči, ale nedařílo se mu usnout.
Něco ho trápilo. Noc byla dlouhá a Momčil se nemohl dočkat východu slunce.
Zase ho očekaval monotonní den. Jako vždycky, i
dnes si musel sednout k počítači a pokusit se vyřešit nové a cizí problémy, o
které se vůbec nezajimal. Sám nechápal, proč to dělá, řešit cizí problémy. A
jeho potíže? Momčil se vždycky cítil osamělý. Avšak slunko začalo svítit do
pokoje a přineslo světlo a pocit, že dnes se stane něco hezkého.
V autě se nemohl uklidnit . Divil se, co je to
za pocit a v té chvíli se něco stálo...Autem vrazil do dítěte. A to
se vůbec nehybalo, nedávalo žádný znak života, že je v pořadku...
Jenom jeho oči svitily. Momčil se hluboko do nich podíval,
a poprvé se tento rok usmal, sám nevěděl proč.
-Jak se máš, jak se jmenuješ, malá princezno?
-Lija. A ty?
Bez důvodu, i bez příčiny Momčil odpověděl:
-Chci se o tebe starat. Chceš jít se mnou? Nechceš-li,
mužu zavolat tvé matce.
Dítě dalo chladnou odpověd:
-Nemám maminku, ani tatínka, nemám nikoho.
Zdálo se, že Momčil na tu odpověd čekal. Šli spolu domů a
mladý muž jí připravil teplé mléko. Děvče vypilo mléko a Momčil se na něho tak
laskavě díval, že chtěl ho obejmout. Cítil, že setkání s malou panenkou
bylo nejhezčím zážitkem v jeho životě. V tomto okamžiku chtěl, aby
malá princezna zůstala navždy s ním, ale táto myšlenka se brzy
ztratila, věděl, že to není možné.
-Jmenuješ se Momčil, že?- těmi slovy ho Lija
překvapila.
-Jak to
víš?
-Nevím, prostě znám tvoje jméno.
Znovu nastalo ticho. Momčil pochopil, že dítě je dost
podivné, ale přitahovalo ho jako magnet. Zeptal se ho vesele:
-Proč jsi šla se mnou? Neznáš mě, musíš si dávat pozor na
neznámé, Lijo!
-Ne, znám tě- zazněla odpověd a dodala- nemáš nikoho,
stejně jako já. A proto jsem tady, abys nebyl sám v životě. Musíš mi však
slíbit, že mě neopustíš a budeš mě milovat.
-O, milá, má Lijo! Už tě miluji. Vypravej mi něco o sobě,
o tvém životě, odkud jsi a tak dále...
-Už jsem ti řekla, nemám příbuzené, a odkud jsem, to ti
nemůžu sdělit. Věd, že jsem tady, abych ti pomohla překonat osamělost. Nesmíš
se bát samoty, pomůžu ti, abys měl opravdové hezké okamžiky v životě,
slibuji ti, že se ti to podaři.
-O, Lijo, jak mluvíš...nepodobáš se ostatním dětem...Ty
jsi opravdu šikulka!-koktal Momčil-ale kdo ti zakázal,abys mi to sdělila?
-Lidem není dovoleno,aby to věděli.
Po těch slovech pochopil mladý muž, že Lija není obyčejné
děvče. Možná je andel, nějaké kouzlo nebo buhví co...
Čas letěl, a Lija zůstala malým děvčetem. Zůstala stejnou
malou panenkou s velkými hnědivými očima a dlouhými kudrnami. Denně se
Momčil setkaval s podivuhodnými schopnostmi děvčete. Vždy vědělo, co si
mladý muž myslí, nikdy se však neusmívala. Ale Momčil měl dobrou náladu, věděl,
že Lija je neobvyklé dítě a byl na to hrdý. Večer jí četl pohádky a Lija mu
vyprávěla o lidstvu-jak se lidé musí mít rádi a změnit svět, a jak Momčil
musí být připravený na něco, co mu možná změní život.Za několika dnů si Momčil
všiml změny v Lijě. Obvykle mluvila a dnes mlčela a dívala se do
ničeho.Její oči se leskly smutně. Lija se na něho podívala a řekla:-Už se
nebojíš samoty, vyplnila jsem svůj úkol a musím odejít.
-Cože? Co chceš řict?-vyslovil. Lekl se, že ji ztratí.
-Musím tě opouštět. Odejdu tak, jak jsem přišla,
dokonce se nedozvíš kdy a jak se to stane. Prosím tě, slib mi, že
strach zůstane cizí pro tebe!
Ve tmě se leskla slza na jeho tvaři. Lija si jí
všimla a se ptála:
-Co to je?
-Slza-sotva vyslovil mladý muž-nikdy si neplakala?
-Ne, neumím plakat. Kdy člověk plače?
-Když se cítí smutný, a ja- protože odchazíš...-
odpověděl Momčil.
-Mýlíš se. Budu příchazet k tobě každý večer...do
tvého spánku. Uvidíš...
Lija se znovu uklidnila. Pohladila jeho obličej a
v té chvíli slzy zmizely.
Momčil viděl, jak se Lija utopila ve tmě za oknem.
Šel do okna a kouknul za zaclonou a tam nebylo nic. Otevřil okno...Ulice byla
tichá a pustá, zdálo se, že nikdy neexistovala. Vratil se do stole a na něm
našel malý kamíček, na kterém bylo napsáno LIJA. Zazněla smutná otázka:
-Vratíš se někdy malá princezno?
