Ден Пети: Неапол- Везувий-
Позитано
Потегляме рано сутринта,
още по тъмно от дъждовен Рим към слънчев Неапол. По път все още не знаехме, че
Неапол ще ни очаква слънчев, но не толкова сияен, а изпъстрен с различни
цветове, а ла Бенетон. Пристигаме и без да се задържаме отпрашваме към Везувий.
Искаме да използваме последното есенно слънце за върха на известния вулкан.
Голяма грешка е да се движиш в Италия за по-напряко през малките градчета и
селца. Колелета, каручки и всякакви мини италиански колички са в пълна готовност
да ти препречат пътя, но пък кога друг път ще ни се отдаде възможност да се
нагледаме на италианските улици и балкони. Изненадана съм, че някоя мама миа не
ни заля с леген с вода. Със сигурност мога да кажа, че на улицата не й липсва
колорит.
Везувий ни зове от
хоризонта. За да стигнем до върха минаваме по завити краваи от прашни пътеки,
но най-накрая се озоваваме горе. Пълно е с хора, дори има и сопи за
по-неиздръжливите посетители. Отвсякъде се вижда застинала лава в различни
нюанси, ту черна, ту сива, но почти навсякъде ръждива. Застанали на високо под
нас се вие път, прокаран от лавата при изригването на вулкана, когато Помпей е
изравнен със земята. Лавата се е вкаменила и е образувала интересни форми,
криволичещи пътеки чак до самия Неапол, който също се вижда на хоризонта,
привличащ с пристанището си и безкрайното морско синьо.
Лека полека и сме на ръба
на самия кратер. Една дълбока яма, чиито страни наподобяват черен ахат и тук
там от някоя пролука излиза пара. Вулканът спи и въздиша. От далече всичко
изглежда ръждиво червено, а като се приближиш, застиналата лава е всъщност
сива, камъни в причудливи форми с дупчици, през който въздухът си е пробивал
път.
Слънцето почти преваля зад
хоризонта и ние влизаме в ухайния Позитано. Навсякъде са накацали къщички,
червени, оранжеви, бели и жълти. Спускаме се в градчето, защото улицата е само
една и то еднопосочна, от едната страна е скала, по която висят красиви
цикламени цветя, а от другата можеш да се разходиш по покривите на къщите. В
скалите са издълбани каменни пейки, а долу...долу ни очаква океанът. Навсякъде
звучи тиха и нежна музика, светлини блещукат и аромат на лимони се носи из въздуха.
Позитано е наслада за сетивата, къде другаде зрение, обоняние, слух и вкус може
да се преплетат в едно? Малките магазинчета, с ръчно изработени сувенирчета и
лимончело ти казват, ела, вземи, опитай...Сладкарничките ти поднасят шоколадови
кексчета и лимонада. Не искам да си тръгвам, това е сън, най-прекрасният сън!
Налага се да се събудя, за жалост.
Ден шести: Неапол
Неапол е градът, в който не
бих се върнала. Както споменах прекалено много цветове, тъмнокожи, светлокожи,
прекалено много антропологични белези на едно място и то представени в не добра
светлина. Липсата на чистота се забелязва от пръв поглед. Опитвам се да открия
нещо изключително, но не мога. Може би единствено ренесансовия карнавал, на
който станахме свидетели, празник на града. Всички хора бях облечени в
ренесансов стил, рицари с шпаги, коне с наметала, жени с надиплени рокли с
възтановка в градския замък. Ренесансови поклони, ренесансови танци, жалко, че
беше неразбираемо за нас.
Няма да се впускам в
детайли що за впечатление си изградихме за неаполитанци или какви инциденти
биха могли да ви се случат в този град, но не липсаваха комични случки с
местния мироглед.
