Пак се срещаме след 11, 12, 13,
14, 15...15...15, Ураааа! Такова е усешането да видиш съучениците си, милите
другарчета от гимназията, от времето, когато сме били и деца и зрели.
Как започна всичко? С добрата
организация идва и добрият резултат. Подготовката за събитието не мина без
перипетии, но организаторът ни показа целеустременост да доведе започнатото до
успешен финал и услията му не останаха незабелязани.
Мястото на събитието е
обновеният ресторант Будапеща. Същият, който вероятно още си спомня за нас от събирането ни по случай 10-годишнината
от завършването на гимназията. Часът е
точно 19 и пред ресторанта започва да се тълпи Випуск 2001. Всяка една поява на
отдавна невиджано лице буди в нас радост, а преподавателското присъствие прави
събитието ни някак значимо. Изненадващо за май започва да вали, което е по
своему сигнал, че е време да влезем и започнем нашата среща на Випуск 2001.
Следват поздрави, прегръдки и
по няколко трезви снимки, докато все още погледите са ясни и излъчват благоприличие. Насядали по масите осъзнаваме,
че броят на присъстващите е значително редуциран в сравнение с празнуването на 10- годишнината от
завършването ни. Това донякъде помрачава настроението ни. Може би очакванията,
че близките контакти и приятелските връзки са запазени и дотолкова стабилни, че
дори и след 15 години все още имаме неизмеримото желание да седнем заедно на
една маса и да се веселим сякаш тези петнадесет години не са изминали и ние сме
осемнадесет годишни луди глави, са били внушение и не до там реални, за да
бъдат покрити.
Това ни състояние на унилост от
установения намалял брой уважили събирането е краткотрайно, защото вечерта
тепърва започва, а ние сме точно тези луди глави, нужни, за да се получи нещо
незабравимо. След първите две, три, четири наздравици, организаторът ни
изненадва с прочуствена и премерена реч, носеща дълбок помен за изминалото
време, на което всички ние тази вечер сме готови да се отдадем. Нека празникът
започне!
Набързо правим разбор на събитията
в живота на всеки от нас- какво се е променило, какво се е запазило. Без
излишни усилия установяваме, че сърцата, туптящи за забавление, са презаредени
с нови сили и са готови да се раздадат докрай.
Диджеят изважда
старите ленти и зазвучават ритми, които събуждат диско партизаните в нас. Дали е случайност
или добра подготовка, но наистина за миг успяваме да се върнем години назад в
безрижното детство. Чувстваме напиращата в нас сила да пеем с пълно гърло, да
скачаме и дивеем. Какво пеем ли? Всичко. От Орхан Мурад, през Фики, чак до
Джъстин Бийбър. Някой ще каже ”Кой???”. Няма значение, никой не разбра ”кой”,
ние също.
Междувременно мил жест от наш
съученик ни кара да се разнежим. По едно малко бурканче с мед от собствена
партида и всички са доволни от засвидетелстваното уважение. Празникът наистина
вещае да се превърне в незабравим, дай боже повторим. Най-много след пет
години.
Неее, празненството не
приключва, в известен смисъл само се пренасочва с етаж по-надолу… в Ъндърграунда, където единствено светулките от Випуск
2001 блестят. И така до сутринта.
Благодарна съм, че бях част от
тази вечер! Щастлива съм, че времето
застина за дванадесет часа и ни върна петнадесет години назад. Щастлива съм, че
сме запазили духа на забавлението,; че се измъкнахме от монотонността си и
показахме завидни умения на неостаряващото желание да бъдем весели, единни и
завинаги Приятели!
Благодаря ви, Приятели!
