Дълго време не намирах сили да напиша тези
редове. Сега, една година по-късно без теб, Приятелко, събирам кураж и пиша. Историята
може би няма да събуди интерес, но заслужава, да бъде споделена. Заради теб,
заради други като теб и като нас- твоите близки.
Намирам вина в късното послание. Mоже би
се криех заради оказаното ми доверие, което аз изпълних чак година след твоя полет
към небето. Дълго мислих кое е най-доброто решение за твоята воля, дали ще
оправдая завета ти- на теб и твоя спътник.
Дълго осъзнавахме случилото се, дълго
търсихме обяснение. Такова няма. Знаем само, че Господ подлага на изпитание
тези, които обича. Ти вървя по път, осеян с изпитания, години борба, която ти
запази за себе си. Не я сподели с приятелките, не ни даде възможност да се
борим с теб.
Опитвам се да разбера как се живее живот с
диагноза и мисли в самота, защото така бих могла да споделя частица от
твоето житейско изпитание.
Може би ако бяхме част от него, можехме да
направим много повече за теб, да бъдем приятели не само в добро, но и в лошо.
Диагнозата е злокоба точно, защото хоарата не са запознати с нея.
Информираността и съпричастността може да помогне за по-безполезнено адаптиране
и спокойно функциониране. Хората трябва да са част от проблема, за да може той
да бъде решен. Искрено се надявам обществото да разбере, че диагноза не значи
изолация и непълноценен човек. Напротив, тя значи човек, раним, чувствителен и
със силна сетивност към околния свят. Тя е част от нас и нашето разбиране може
да помогне за намаляване на нейната сила над самите нас.
След трагедията с теб, а по-късно и с твоя
спътник в живота, ни беше поверена отговорността да направим малка крачка и да
подпомогнем борбата с коварните психични заболявания. Какви ли не идеи давахме,
но винаги имаше колебание, несигурност, дали дарението, което искаме да
направим ще се използва правомерно.
Накрая се случи, мисията беше изпълнена.
Дарение за наука, защото само с науката борбата срещу болестите се случва.
Борба със съпричастност или с чувства не води до никъде, но науката може да
отключи вратата на незнайното и да даде отгвор на въпросите ни. Истина е,
че това е бавен процес, но в правилната посока.
Когато уговорих среща с директора на
Института по невробиология към БАН бях скептично настроена, не вярвах в
искреността на дейността им. В нощта преди срещата там ти дойде в съня ми, облечена в розово
и знаех, че е за добро. След срещата в Института бях сигурна, че дарението е отишло на
правилното място. Ароматът там на старо дърво и томове книги ме накара да
осъзная, че там, между онези стени има надежда. Не смърт, а чиста и последователна надежда!
Приятелко, бъди сигурна, че твоята история
стигна до сърцата на Института. Твоето име, носещо любов, ще бъде споменавано с
благодарсност и признателност. Каузата ти ще дари плодове. Благодарение на
дарението млади студенти ще имат възможността да участват в научни изследвания
в разгаданавне на тъмната бездна на психичните заболявания. Нищо не свършва до
тук. Най-чистата, най-невинната душа, дори от небето продължава да дарява
добрини. И кой знае- може скоро да има
лек, да има яснота и правила за превенция. От части благодарение на теб!
Ти продължаваш да живееш, ти си в нас и с
нас всеки ден. Когато съм ядосана, когато търся справедливост, ти си тук, за да
успокоиш бурите в мен. Ти си ангелът, който гледа отгоре и носи душевен мир.
Пиша със сълзи в очите, но знам, че ти си
до мен! Приятелко, не си забравена и никога няма да бъдеш!
