Малките неща

 

2021-ва година не започна успешно, както хората са свикнали да си пожелават през залязващата вече Стара година. Нека Новата година бъде по-добра от старата! Понякога това се оказва обикновен израз, за да успокоим духовете, които бушуват наоколо. Понякога Старата си е просто отминала година, а Новата я замества още по-ударно. В това няма нищо необичайно и неестествено, но на хората им се иска лошото и вехтото да ги подмине, както Старата година си отива, така в лицето на Новата да срещнат сбъднатите си мечти и копнежи.

Има и едно друго поверие- нещо старо, нещо ново и нещо назаем, за да ни върви по вода. Тъй като от Старата година взех не до толкова приятните усещания и ги пренесох до Новата, тя пък от своя страна реши да подсили ефекта на тези ми страсти, реших под формата на нещо назаем да си създам откраднати, малки моменти с послания.

И така...ако се случи да видя нещо нетипично на улицата, запечатвам го в съзнанието си и си казвам: „Ето, това малко несъответствие е моята кражба на късче уют“.

Февруарска утрин, разхождам се из калните улици на кв. Овча купел и какво да видя!?! На трамвайна спирка, насред мръсотия и сивотия се белеят пет снежни кокичета. Запечатвам момента в снимка и си мълвя наум, че това е предвестник на добри новини. Ако не друго, то поне пролетта настъпва полека лека.

Казват гугутките изчезват и наистина са рядкост в градска среда. Имам обаче две приятелки, а може би са двойка, кой знае! Тези две сиви създания всеки ден прекарват една до друга на електрически стълб точно срещу прозореца ми. Гугукат и ме връщат в детството, когато да чуеш гугутка значеше, че навън е светло и денят ни вика за игра. Запечатвам и този момент и си казвам, не са бели лястовици, но е добър знак, щом всеки ден са тук да ми другаруват. 

В съседство има блок с почитатели на котките. Безброй купички с храна и вода са оставени за малки и големи котета. На няколко пъти се опитах да преброя малките, но това се оказа непосилна задача. И всичките като по часовник в 18ч са с втренчени погледи към терасата на третия етаж. От там летят филийки, мезенца, какво ли не! 

Един ден, докато отново минавам покрай котешката зона забивам в поглед в две свити на кълба черна и бяла топка козина. Една до друга, в еднакви пози. Ин-Ян идилия! Запечатвам момента и си казвам: „Това определено е добър знак“.

На село дворът и къщата пустеят. Там обаче в тревата до колене се крият диви теменужки. Намерили са си убежище сред високите треви. Свенливо се закачат с лекия ветрец. Внесоха ведрина в настроението ми.

 

Днес отидох на зъболекар и в лекарския кабинет календар със снимки на различни европейски градове. Случайно или не, но на юли е отредена снимка от Златна Прага- Вълтава и Храдчани на хоризонта. Почти единтичен кадър със снимката от десктопа на компютъра ми. Казвам си: „Добра случайност“....

И така, твърдо решена съм да боря злите бури и студените ветри с малките неща, които преобръщат каручката с несгодите. Малки кражби на уют в малки дози, защото капка по капка вир става. Може пък в един хубав ден да се окаже, че всички те са предвестници за нещо голямо, нещо добро, нещо жадувано!

 

 

Коронавирус и море

2020 година започна обнадеждаващо и тъкмо да ни обещае нови хоризонти взе, че се разболя от невидимия и злокобен коронавирус. Малък Сечко, Голям Сечко бяха посечени от неизвестност и неясно бъдеще, а баба Марта ни показа колко люта може да бъде с „препоръчана“ самоизолация.

Българинът затаи надежди за зелена пролет, за топло лято, но и пролетта не беше някак зелена, а и лятото се оказа с криви сметки.

Е, в такава заварена ситуация решаваме да направим гръцко море по стара традиция. С подготовката добре, но гърците налагат крути мерки с всеки изминал ден и до последно не беше сигурно дали ще минем границата. Задължителни QR кодове, избирателни PCR тестове- прекалено излишен стрес и за да си го спестим решаваме, че ще тръгнем посред нощ, за да сме на границата в ранни зори. Това се оказа печеливш ход, защото се разминахме от всякакви проверки. В един момент си мислех, че дори и българският митничар иска да ни пусне без проверка и на лични документи. След като минахме границата имаше следващ момент, в който си мислех, че гърците ще хукнат да ни гонят, че са пропуснали да ни искат препоръчителния PCR тест.

Пристигаме в китното селце Афитос. Настаняваме се и до къде ни отвява късметът да попаднем на стриктен собственик на къща за гости. Толкова стриктен, че беше подготвен с шлем, с корем преграда като щит, с противоепидемични инструкции, дезинфектанти и т.н. По време на престоя ни два пъти бяхме детайлно обучени за мерките, които сме длъжни да спазваме.

Този беше мохикан, единственият грък, притеснен от коронавируса. Гърците са комуникативна нация и едва ли короната ще ги уплаши да не се събират с родословието си по веранди или пък да не ходят на църква по три пъти на ден.

Впечатлението ми беше, че няма туристи, обичайните сърби, румънци и българи липсваха от курорта и околието. Гръцка глъч обаче не липсваше, гърците вдигаха толкова шум като за две сватби на сина на Цеца Величкович.

Това, че нямаше туристи не беше изненада или пък разочарование. Те дойдоха с драстичните промени по плажовете и ресторантите. Гърците освен противоепидемични мерки бяха взели и икономически такива. Цените бяха нагоре или ако не нагоре, то със занижено качество на услугата. Добре, че водата в морето е чиста, за да компенсира мързела на гърците да почистят плажовете. Тази година тенденцията е 15 евро на човек задължителен куверт на плажа. Това е все още приемливо в сравнение с псевдо луксозния им бийч бар Кабана, където цените на човек стигаха до 100 евро.

Любимото фрапе тази година беше доста разредено. Ако щеш го поръчай с три дози мляко, пак ще бие на вода. Затова компромисът беше капучино Фредо, но не на всички плажове им се получаваше.

Разочарована бях и от качеството на храната в ресторантите. Тиквички по гръцки, някакви си тиквички, най-обикновени тиквички да се сервират като чипс. Вярно, че вицът е за „Тиквичката, както краставицата съдържа 90% вода“, но все пак не поръчваме захарен памук да лапаш нещо и гълташ нищо.  Или мусака по гръцки в гювече със 70% сирене. Сиренето вероятно е на по-ниска цена от патладжана. Тук няма виновни, трябва да се оцелява. Обаче котките. Котките не можех да им простя. Котки повече от гърци. На всеки ресторант се падат средно по четири котки и всичките нахални. Гърците обаче в любовта си към животните забравят за основни хигиенн

и правила. В някои ресторанти дори можеха да се видят табели „Моля, не ритайте котките“. Те нека се мандрахерцат из краката ни, да се опитват да се качат на масата, докато се храним, а ние освен, че няма да ги ритнем, ами и ще ги погалим. Не искам да бъда разбрана погрешно. Обичам животните, обичам котките, но там, където се храня, всякакви косми дори и собствените не бих желала в менюто ми. Имаше и комичен момент с котараците. Неясно защо всичките бяха белязани с липсващо парче от лявото ухо. Бях убедена, че в селото обикаля дърт котарак, престъпник по характер, който си брани територията и линчува всяка котка, дръзнала да влезе в нея. Дори издирвахме котарак с две цели уши, но освен едно бебе коте райенце не видяхме такава твар, а едва ли това малкото да беше този зъл войн.

Вниманието е нещо, което не може да се отрече в Гърция. Любезността посреща, но и изпраща. Винаги има готовност за реверанс. Може би това е основното, с което Гърция привлича балканския турист и това, което все още е останало непроменено.