Централна гара в София е на прага на новия си облик

Централна жп гара в София е едно от най-посещаваните места в града. На ден през гарата минават около 50 хиляди души, дали пътници, дали случайно или по работа, но броят е завиден. Всички тези минувачи се сблъскват с грозната действителност, една помийна яма, оставена на произвола на климатичните настроения на времето, неподдържана, мрачна, жълто-черна картина. Вече повче от година реконструкцията на сградата на гарата е в дейтсвие и искрено се надявам резултатът е да по-обещаващ от предишния ремонт, който трябваше да превърне площада пред гарата в търговски център, но не доведе до нищо друго освен до сметище със сенчещи ъгълчета с възможност за извършване на физиологични потребности, на фона на монотоннто бинго-линия озвучаване.

ЖП гарата в София определно имаше нужда от основен ремонт, но средства все не стигаха или поне така казваха. Все пак реконструкцията вече е в ход и скоро ще видим промяната. Да си призная съм малко скептично настроена. Реконструкцията е поверена на фирма изпълнител, наета след конкурс. И очакванията ми са да е избран най-добрият проект, макар че какво е добро е спорно. Останах леко разочарована от проекта. Ще внесе светлина, флорално присъствие, модерно приветствие и изпращане на пътниците, като цяло сданието ще придобие един футуристичен облик. На мен обаче ми липсва нещо. Може би е сантименталност, но какво е Централна гара без металния слънчев образ на жена, какво е Централна гара без мозаичния герб на столицата? Опитах се да осмисля как се вземат решения да бъде премахнато нещо, което бих нарекла изкуство, защото тази мозайка е точно това, за да поставят на нейно място черен часовник с бели стрелки, че да се вижда от далеко, с колко изостава часовникът. На всички е ясно, че часовниците по гарите никога не работят. Те са просто един тъжен декор на маргинална сцена. Махнеш ли емблемите на едно сдание, о губи своята същност. Нито черният часовник, нито зеленината в бели саксии ще запълни тази маргиналност в софийската жп гара, защото българските железници отдавна са загубили обаянието си и доверието на българския пътник. Все още нереализираната реформа на българските железници изглежда толкова нереална и далечна, че едва ли ще се случи по начина, по който вероятно е замислена. Не само нова техника, но и нов облик на инфраструктурата е необходим. Наскоро пътувах по пътя на единствената теснолинейка в България и мога да каже, че пътят й не е никак облекчен. Трасето е занемарено, а пътници не липсват. Теснолинейката се ползва, както за междунаселени връзки, така и за емоциални изживявания.

Ще поживеем и ще видим, но искрено се надявам да е за добро тази реконструкция, за която съм силно резервирана. Дано крайният резултат опровергае сегашните впечатления.