Коледното чудо на Тошко

Бял, пухкав сняг се сипе за пореден ден, кристални, мънички снежинки се лепят про прозорците като коледна украса. Тихи нощи се изнизват и отброяват оставащото малко време до чудото на Коледа. В дома на Тошко то ще дойде неочаквано, но Тошко все още не знае и там сега витае безпокойство.

Преди дни малкият Тошко, палавият малчуган от махалата се обзаложи с приятелите си, че ще им спретне една вита и добре изпечена баница за Коледа. Баница с късмети, които той сам трябваше да съчини, но защо му беше тази беля на главата? Кога Тошко е точил баници, че толкова уверено като истински глашатай оповести на всеослушание, че такава баница като Тошковата в махалата още не са яли. Затова той запретна ръкави и реши: всеки ден до Коледа ще прави по една баница, докато най-накрая се получи истинската. И така вече втора седмица Тошко разпъваше корите за баница, разбиваше яйцата, обаче я забравил сода за хляб, я пропуснал да натроши сирене, я недопечена...все нещо й липсваше на истинската баница.

На десетия ден от начинанието си Тошко легна с тежко главоболие и така до сутринта на единадесетия ден, когато се събуди с температура. Капки пот избиваха по челото му. Не му оставаше нищо друго освен да се обади на приятел за помощ. Но как да го стори, когато се беше похвалил именно пред другарчетата, че като неговата баница няма.

Изведнъж се сети. Проблясна му в съзнанието, че когато беше в Германия да кара велосипед по онази сто и двадесет километрова велоалея- мечтата на живота му, сбъдната мечта в живота му, се беше запознал с момче, което определено караше много наперено. Оказа се българче и то без нито едно падане от колело. С това определено се беше издигнал в очите на Тошко, който от буйния си нрав си патеше доста често. Охлузено коляно, белязано чело, навехнат лакет. Тпй обаче не се предаваше. Все някога щеше да е като Ланс Армстронг. Та хрумна му, че този факир на колоезденето, Сашо, може би има представа от правене на баници. Обади му се:

-        - Ало, Сашо, обажда се Тошко скейтъра. Сещаш се, нали? От Германия, велоалеята...Да, да, аз съм. Искам да те питам, случайно да знаеш как се прави баница?

Тошко се беше подготвил да  записва и веднага след като приключи разговора се захвана да разбива яйцата. Този път прекали с олиото и баницата стана кажи-речи мазна.

Тошко, сломен от поредния си неуспех седна унил на дивана и зарови глава в дланите си.

- Ах, когато бях малък и мама ми казваше, Тошко учи се, гледай сега как баща ти цепи дърва, аз се скривах в мазата и помпах гумите на колелото. Когато мама ми казваше, Тошко гледай сега как баща ти ще забърка цимент за замазка, аз тишах из улиците. Когато директорът ме викаше в кабинета си и се оплакваше от мен колко див и немирен съм бил и докладваше на мама за втория ми таен бележник, аз не му обръщах внимание. Ето, че сега една баница не мога да навия.

През тези две седмици много му се беше събрало, беше на предела на силите си от изтощение в сътворяване на идеалната рецепта. Тошко взе крайно решение. Да се обади на майка си с риск тя отново да започне да натяква колко е изпуснал от живота.

- Ало мамо, мога ли да те помоля за помощ?- едва промълви той.

- Тошко, разбира се, момчето ми. Ккаво те безпокои?

- Мамо, помогни ми да направя истинска баница, обаче хем да е вкусна, хем да изглежда вкусна.

- Тошко, Тошко, немирна глава си, Тошко. Сега, разбий шест яйца, сложи една чаена лъжичка сода в една кофичка кисело мляко....

И така Тошко изпече вълшебна баница. По майчина рецепта. Най-вкусната баница, която беше опитвал. За Тошко Коледното чудо дойде дни преди Коледа. Тези двсе седмици бяха дни на равносметка, на старание и упорит труд, но те превърнаха Тошко в майстор на баницата с късмети.

Е, оставаха му само няколко дни за съчинените късмети, но Тошко беше извървял труден път и едни късмети не бяха в състояние да го спрат.

Пак се срещаме след 15 години

Пак се срещаме след 11, 12, 13, 14, 15...15...15, Ураааа! Такова е усешането да видиш съучениците си, милите другарчета от гимназията, от времето, когато сме били и деца и зрели.

Как започна всичко? С добрата организация идва и добрият резултат. Подготовката за събитието не мина без перипетии, но организаторът ни показа целеустременост да доведе започнатото до успешен финал и услията му не останаха незабелязани.

Мястото на събитието е обновеният ресторант Будапеща. Същият, който вероятно още си  спомня за нас от събирането ни по случай 10-годишнината от завършването на гимназията.  Часът е точно 19 и пред ресторанта започва да се тълпи Випуск 2001. Всяка една поява на отдавна невиджано лице буди в нас радост, а преподавателското присъствие прави събитието ни някак значимо. Изненадващо за май започва да вали, което е по своему сигнал, че е време да влезем и започнем нашата среща на Випуск 2001.

Следват поздрави, прегръдки и по няколко трезви снимки, докато все още погледите са ясни и излъчват  благоприличие. Насядали по масите осъзнаваме, че броят на присъстващите е значително редуциран в сравнение с  празнуването на 10- годишнината от завършването ни. Това донякъде помрачава настроението ни. Може би очакванията, че близките контакти и приятелските връзки са запазени и дотолкова стабилни, че дори и след 15 години все още имаме неизмеримото желание да седнем заедно на една маса и да се веселим сякаш тези петнадесет години не са изминали и ние сме осемнадесет годишни луди глави, са били внушение и не до там реални, за да бъдат покрити.

Това ни състояние на унилост от установения намалял брой уважили събирането е краткотрайно, защото вечерта тепърва започва, а ние сме точно тези луди глави, нужни, за да се получи нещо незабравимо. След първите две, три, четири наздравици, организаторът ни изненадва с прочуствена и премерена реч, носеща дълбок помен за изминалото време, на което всички ние тази вечер сме готови да се отдадем. Нека празникът започне!

Набързо правим разбор на събитията в живота на всеки от нас- какво се е променило, какво се е запазило. Без излишни усилия установяваме, че сърцата, туптящи за забавление, са презаредени с нови сили и са готови да се раздадат докрай.  Диджеят изважда старите ленти и зазвучават ритми, които събуждат  диско партизаните в нас. Дали е случайност или добра подготовка, но наистина за миг успяваме да се върнем години назад в безрижното детство. Чувстваме напиращата в нас сила да пеем с пълно гърло, да скачаме и дивеем. Какво пеем ли? Всичко. От Орхан Мурад, през Фики, чак до Джъстин Бийбър. Някой ще каже ”Кой???”. Няма значение, никой не разбра ”кой”, ние също.

Междувременно мил жест от наш съученик ни кара да се разнежим. По едно малко бурканче с мед от собствена партида и всички са доволни от засвидетелстваното уважение. Празникът наистина вещае да се превърне в незабравим, дай боже повторим. Най-много след пет години.

Неее, празненството не приключва, в известен смисъл само се пренасочва с етаж по-надолу… в Ъндърграунда, където единствено светулките от Випуск 2001 блестят. И така до сутринта.

Благодарна съм, че бях част от тази вечер!  Щастлива съм, че времето застина за дванадесет часа и ни върна петнадесет години назад. Щастлива съм, че сме запазили духа на забавлението,; че се измъкнахме от монотонността си и показахме завидни умения на неостаряващото желание да бъдем весели, единни и завинаги Приятели!

Благодаря ви, Приятели!

Buon Giorno, Italia!- част III

 Ден Пети: Неапол- Везувий- Позитано

Потегляме рано сутринта, още по тъмно от дъждовен Рим към слънчев Неапол. По път все още не знаехме, че Неапол ще ни очаква слънчев, но не толкова сияен, а изпъстрен с различни цветове, а ла Бенетон. Пристигаме и без да се задържаме отпрашваме към Везувий. Искаме да използваме последното есенно слънце за върха на известния вулкан. Голяма грешка е да се движиш в Италия за по-напряко през малките градчета и селца. Колелета, каручки и всякакви мини италиански колички са в пълна готовност да ти препречат пътя, но пък кога друг път ще ни се отдаде възможност да се нагледаме на италианските улици и балкони. Изненадана съм, че някоя мама миа не ни заля с леген с вода. Със сигурност мога да кажа, че на улицата не й липсва колорит.

Везувий ни зове от хоризонта. За да стигнем до върха минаваме по завити краваи от прашни пътеки, но най-накрая се озоваваме горе. Пълно е с хора, дори има и сопи за по-неиздръжливите посетители. Отвсякъде се вижда застинала лава в различни нюанси, ту черна, ту сива, но почти навсякъде ръждива. Застанали на високо под нас се вие път, прокаран от лавата при изригването на вулкана, когато Помпей е изравнен със земята. Лавата се е вкаменила и е образувала интересни форми, криволичещи пътеки чак до самия Неапол, който също се вижда на хоризонта, привличащ с пристанището си и безкрайното морско синьо.

Лека полека и сме на ръба на самия кратер. Една дълбока яма, чиито страни наподобяват черен ахат и тук там от някоя пролука излиза пара. Вулканът спи и въздиша. От далече всичко изглежда ръждиво червено, а като се приближиш, застиналата лава е всъщност сива, камъни в причудливи форми с дупчици, през който въздухът си е пробивал път.

Времето ни притиска, а все още не сме стигнали до заветната цел. Тръгваме по тесните пътища право към Позитано. Природата в южна Италия е възхитителна, истински земен рай! От дясно е скален заслон, а от ляво синее океанът. Пред нас терасовидно са накацали като врабчета къщички в различни цветове, а зад нас остава въздишката на Везувий.

Слънцето почти преваля зад хоризонта и ние влизаме в ухайния Позитано. Навсякъде са накацали къщички, червени, оранжеви, бели и жълти. Спускаме се в градчето, защото улицата е само една и то еднопосочна, от едната страна е скала, по която висят красиви цикламени цветя, а от другата можеш да се разходиш по покривите на къщите. В скалите са издълбани каменни пейки, а долу...долу ни очаква океанът. Навсякъде звучи тиха и нежна музика, светлини блещукат и аромат на лимони се носи из въздуха. Позитано е наслада за сетивата, къде другаде зрение, обоняние, слух и вкус може да се преплетат в едно? Малките магазинчета, с ръчно изработени сувенирчета и лимончело ти казват, ела, вземи, опитай...Сладкарничките ти поднасят шоколадови кексчета и лимонада. Не искам да си тръгвам, това е сън, най-прекрасният сън! Налага се да се събудя, за жалост.

Ден шести: Неапол

Неапол е градът, в който не бих се върнала. Както споменах прекалено много цветове, тъмнокожи, светлокожи, прекалено много антропологични белези на едно място и то представени в не добра светлина. Липсата на чистота се забелязва от пръв поглед. Опитвам се да открия нещо изключително, но не мога. Може би единствено ренесансовия карнавал, на който станахме свидетели, празник на града. Всички хора бях облечени в ренесансов стил, рицари с шпаги, коне с наметала, жени с надиплени рокли с възтановка в градския замък. Ренесансови поклони, ренесансови танци, жалко, че беше неразбираемо за нас.

Няма да се впускам в детайли що за впечатление си изградихме за неаполитанци или какви инциденти биха могли да ви се случат в този град, но не липсаваха комични случки с местния мироглед.