Коронавирус и море

2020 година започна обнадеждаващо и тъкмо да ни обещае нови хоризонти взе, че се разболя от невидимия и злокобен коронавирус. Малък Сечко, Голям Сечко бяха посечени от неизвестност и неясно бъдеще, а баба Марта ни показа колко люта може да бъде с „препоръчана“ самоизолация.

Българинът затаи надежди за зелена пролет, за топло лято, но и пролетта не беше някак зелена, а и лятото се оказа с криви сметки.

Е, в такава заварена ситуация решаваме да направим гръцко море по стара традиция. С подготовката добре, но гърците налагат крути мерки с всеки изминал ден и до последно не беше сигурно дали ще минем границата. Задължителни QR кодове, избирателни PCR тестове- прекалено излишен стрес и за да си го спестим решаваме, че ще тръгнем посред нощ, за да сме на границата в ранни зори. Това се оказа печеливш ход, защото се разминахме от всякакви проверки. В един момент си мислех, че дори и българският митничар иска да ни пусне без проверка и на лични документи. След като минахме границата имаше следващ момент, в който си мислех, че гърците ще хукнат да ни гонят, че са пропуснали да ни искат препоръчителния PCR тест.

Пристигаме в китното селце Афитос. Настаняваме се и до къде ни отвява късметът да попаднем на стриктен собственик на къща за гости. Толкова стриктен, че беше подготвен с шлем, с корем преграда като щит, с противоепидемични инструкции, дезинфектанти и т.н. По време на престоя ни два пъти бяхме детайлно обучени за мерките, които сме длъжни да спазваме.

Този беше мохикан, единственият грък, притеснен от коронавируса. Гърците са комуникативна нация и едва ли короната ще ги уплаши да не се събират с родословието си по веранди или пък да не ходят на църква по три пъти на ден.

Впечатлението ми беше, че няма туристи, обичайните сърби, румънци и българи липсваха от курорта и околието. Гръцка глъч обаче не липсваше, гърците вдигаха толкова шум като за две сватби на сина на Цеца Величкович.

Това, че нямаше туристи не беше изненада или пък разочарование. Те дойдоха с драстичните промени по плажовете и ресторантите. Гърците освен противоепидемични мерки бяха взели и икономически такива. Цените бяха нагоре или ако не нагоре, то със занижено качество на услугата. Добре, че водата в морето е чиста, за да компенсира мързела на гърците да почистят плажовете. Тази година тенденцията е 15 евро на човек задължителен куверт на плажа. Това е все още приемливо в сравнение с псевдо луксозния им бийч бар Кабана, където цените на човек стигаха до 100 евро.

Любимото фрапе тази година беше доста разредено. Ако щеш го поръчай с три дози мляко, пак ще бие на вода. Затова компромисът беше капучино Фредо, но не на всички плажове им се получаваше.

Разочарована бях и от качеството на храната в ресторантите. Тиквички по гръцки, някакви си тиквички, най-обикновени тиквички да се сервират като чипс. Вярно, че вицът е за „Тиквичката, както краставицата съдържа 90% вода“, но все пак не поръчваме захарен памук да лапаш нещо и гълташ нищо.  Или мусака по гръцки в гювече със 70% сирене. Сиренето вероятно е на по-ниска цена от патладжана. Тук няма виновни, трябва да се оцелява. Обаче котките. Котките не можех да им простя. Котки повече от гърци. На всеки ресторант се падат средно по четири котки и всичките нахални. Гърците обаче в любовта си към животните забравят за основни хигиенн

и правила. В някои ресторанти дори можеха да се видят табели „Моля, не ритайте котките“. Те нека се мандрахерцат из краката ни, да се опитват да се качат на масата, докато се храним, а ние освен, че няма да ги ритнем, ами и ще ги погалим. Не искам да бъда разбрана погрешно. Обичам животните, обичам котките, но там, където се храня, всякакви косми дори и собствените не бих желала в менюто ми. Имаше и комичен момент с котараците. Неясно защо всичките бяха белязани с липсващо парче от лявото ухо. Бях убедена, че в селото обикаля дърт котарак, престъпник по характер, който си брани територията и линчува всяка котка, дръзнала да влезе в нея. Дори издирвахме котарак с две цели уши, но освен едно бебе коте райенце не видяхме такава твар, а едва ли това малкото да беше този зъл войн.

Вниманието е нещо, което не може да се отрече в Гърция. Любезността посреща, но и изпраща. Винаги има готовност за реверанс. Може би това е основното, с което Гърция привлича балканския турист и това, което все още е останало непроменено.

„Болка и величие“- блестящ Алмодовар, Блестящ Антонио

Цяла вечност измина, откакто не бях гледала качествено кино. Качествено с всичките нюанси на значението си- ценностно, цветно, пленяващо, символично, драматично, отчасти комично, замайващо, възмужаващо, отричащо и опрощаващо.

„Болка и величие“ на Педро Алмодовар е една вихрушка най-вече от цветове и символика, която може да бъде разпозната във всеки детайл. Още с началото си филмът грабва със замайващи цветни форми, които силно констрастират на физическата недъгавост и психически дискомфорт, които изпитва главният герой режисьорът Салвадор Майо (Антонио Бандерас).

Ролята на червения цвят във филма е глвана и не случайна, една символична аналогия със страстта и болката, но и с копнежа. Сюжетната линия се движи плавно по правата на болката, страстта, зависимостта в образа на поставената пиеса „Зависимост“, за да стигне до колуминационния момент с „Желание“. И всичко това обагрено в червено.

Филмът се разпростира в три времеви линии- Детсвто, Настояще и Близко минало. Детството е оформящото звено, силно повлияно от образа на майката (изиграна от Пенелопе Круз). Тук цветът е бял, символ на невинността. Този момент от живота на главния герой е въздействащ върху културното и ценностно съзряване, с християнските разбирания за света и за националната принадлежност. Тук е и половото осъзнаване. Сцената с половото разпознаване е проста, чиста и по европейски гола. Уж едно обикновено мъжко, голо тяло, а толкова силно въздействащо. Определено съпоставката с изродените американски продукции и представата за голота като морална пасивност е неизбежна. Голотата тук е естествена, чак натурална, но чувствена.

Настоящето и Близкото бъдеще се преплитат поради късия времеви хоризонт.  В „Болка и величие“ не очаквайте да видите Антонио в ролята на мачо. Антонио се превъплащава в персонаж, страдащ от безброй синдроми и заболявания на новия век- депресии, мигрени, безсъние и най-вече бичът на младите поколения- зависимостта в различни форми. Модерният подход на кино индустрията да засяга теми за „разнообразни“ групи хора не е подминала и Алмодовар и заигравката с този елемент е леко спорен. В крайна сметка Антонио и героят му Салвадор намират пътя към преоткриването на смисъла на живота и отърсване ит зависимости чрез желание. Поглед назад към Близкото минало и детството е достатъчен, за да погледне напред към Бъдещето. 

Единственото ми опасение е, че разнообразието, колкото и сила да има в определени среди, може да се окаже недостатъчно за Антонио Бандерас и един Оскар за главна мъжка роля на испански актьор.