От дълго време исках да събера мислите си и да възпроизведа на хартия как възприемам филмите, книгите, музиката и всичко, свързано с освобождаване от сивотата на деня, с всичко онова, което ме обърква и побърква и ме кара да чувствам като безцелно пропилян деня.
Всеки има своите странности и ненормалности. Осъзнавам, че моите странности са филмите и книгите. Още повече започвам да ги възприемам като странности след като излязоха резултатите от матурите по български език и литература на дванадесетокласници. Темата беше разсъждение върху стиховорението на Далчев ”Книгите”. И какви, мислите, са резултатите?- Да, точно така, плачевни. Българското дете не умее да разсъждава, камо ли да пише. И така стигам до извода, че да четеш не се възприема за естествено, особено ако го правиш за удоволствие. Кой нормален би ангажирал свободното си време за четене и то извън виртуалното пространство?!?
Да, може би това малко мое удоволствие е ненормално.
Да изгубя половината си събота или неделя в четене, да навляза в чужд живот, да стана част от чужд свят- хартиен свят и да си кажа: ”Днес денят ми не беше безвъзвратно изгубен”. Това може да се възприеме като нестандартност.
Или любимите ми лекарски сериали...(”Анатомията на Грей”, ”Частна практика”, ”Извън картата” и др.). Още докато пътувам след работа към къщи, си мисля за сериала и как ще се се откъсна от скучния си живот и ще вляза в едни измислени съдби. Питам се не е ли лудост нищо да не може да ме впечатли, да не може да ме развълнува и единствено един епизод с продължителност от четиридесет минути да ми достави такова удоволствие, че едновременно да се смея и плача. Да се чувствам по-сигурна в този нереален свят на киното, отколкото в компания на приятели...Не е ли старнно да съм сурова и безчувствена в собствения си живот и да се развълнувам от филм или книга, от нещо, което знам, че е фантазия, измислица? Не е ли странно да съм апатична към деня си и в същото време да се чувствам участник в тази измислица?
Или пък може би виждам някаква детска мечта в тези нереални животи? Истината е, че се откъсвам от живота си, който и след тридесет минути и след три часа пак ще си е мой и искам да надникна какво би било ако се възприема като някой друг.
Минавах през Витиня и гледах току що разлистилите се дървета, хълмовете, покрити със зеленина, бяха като облаци на земята. Искаше ми се на прокарам ръка над тях, да ги погаля, струваха ми се толкова пухкави. Безкрайността на тази зелинина ме завладяшаве и омайваше. Тогава се замислих защо трябва да сме слепи за малките красоти около нас, защо трябва да търсим екзотиките извън пределите на възможностите ни. Имаме всичко, което да ни направи щастливи, че сме тук.
Тъжно е, че това са само силни думи, а животът ни пак си остава сив и еднообразен. Затова моето бягство от монотонността е час и половина в картини, звук и четива. Йовков е казал ”Красотата ще спаси света”, аз бих казала ”Културата ще помогне на красотата да спаси света”, защото без клтура губим себе си.
Днес е един полезно-оплозотворен мой ден- четох, гледах, слушах мелодии и творих. Доволна съм, че научих още нещо...Да не се притеснявам от чудатостите си, защото в крайна сметка нормалните не оцеляват, да заложим на ненормалността!
Страхотно! Съгласна съм с теб. Думите ти ме окуражиха, благодаря ти!
ОтговорИзтриване