Като малко момиче, в една поликниника, бях видяла афиш с женско лице, половината старческо, другата половина млада жена. Под снимката имаше текст за последствията от тютюнопушенето. Още тогава знаех, че цигарите няма да намерят място в живота ми. По-късно това ми заключение се потвърди в часовете по биология, когато наблюдавахме снимки с разликите между бял дроб на пушач и непушач. Винаги съм отричала цигарите за себе си и съм била толерантна към останалите. Сега обаче се питам до кога трябва да продължава тази толерантност, не е ли време и пушачите да проявят такава към непушачите?
Наскоро посетих известна сладкарница, която се слави с вкусните си изкушения, исках да седна в отделението за непушачи, но визията му не ме очарова и отново трябваше да се примиря с тютюневия дим, неприятната му миризма и кашлицата след това. Причината: заличката, предвидена за отричащите цигарите, беше малка, неуютна и силно наподобяваща част от столова. Докато съседната зала за пушачи изглеждаше приятна, с плетени канапенца и меки възглавнички, декоративни цветя, и най-важното- просторна. Това е само малък пример, защото голяма част от заведенията работи на същия принцип. Обширни зали за пушачи и малки, невзранчни- за непушачи. Заведение на два етажа, вторият за непушачи, но димът от първия спкойно и невъзмутимо се качва на втория, за да обезспокои гостите там. Стъклена преграда между залата за пушачи и непушачи, или по-точно казано- изолация. С какво този порок е заслужил подобен комфорт? Като дете често ме водеха на сладкарница и споменът ми от тогава е, че пушенето беше недопустимо в заведение, което е посещавано от малки деца. Те заслужават свеж въздух, докато похапват торта. Заслужават и пространство, защото знаем, че е почти непосилно да задържим дете в състояние на покой. Не само заради децата, заради самите нас би следвало заведения, в които се храним, да са освободени от тютюнев дим. Не мога да се съглася с една толкова силна зависимост, която да има необходимостта от цигара на всеки час- два. Смятам, че зависимост не съществува, съществува слаба воля и внушение. Все пак пушачите са тези, които вредят на непушачите, а не обратното.
Трудно беше с ограниченията и забраната за пушене във влаковете, но ето, че пътниците свикнаха с нея и само малка част все още се крият в тоалетната, за да изпушат една цигара (не е ясно кое е по-опасно- цигареният дим или вонята на тоалетната). Трудно е било и за кюстендилци със забраната за пушене във всички закрити и обществени места, но вярвам, че това е правилният подход и път към отказването от лошия навик. Когато една забрана стане факт, обществото е длъжно да я спазва. Убедена съм, че това ще се случи и с тютюнопушенето. Много бих искала, когато седна в ресторант, да не се съобразявам с мястото, да имам правото да избирам къде да седна и да се храня без задушлива миризма на цигари.
Наскоро посетих известна сладкарница, която се слави с вкусните си изкушения, исках да седна в отделението за непушачи, но визията му не ме очарова и отново трябваше да се примиря с тютюневия дим, неприятната му миризма и кашлицата след това. Причината: заличката, предвидена за отричащите цигарите, беше малка, неуютна и силно наподобяваща част от столова. Докато съседната зала за пушачи изглеждаше приятна, с плетени канапенца и меки възглавнички, декоративни цветя, и най-важното- просторна. Това е само малък пример, защото голяма част от заведенията работи на същия принцип. Обширни зали за пушачи и малки, невзранчни- за непушачи. Заведение на два етажа, вторият за непушачи, но димът от първия спкойно и невъзмутимо се качва на втория, за да обезспокои гостите там. Стъклена преграда между залата за пушачи и непушачи, или по-точно казано- изолация. С какво този порок е заслужил подобен комфорт? Като дете често ме водеха на сладкарница и споменът ми от тогава е, че пушенето беше недопустимо в заведение, което е посещавано от малки деца. Те заслужават свеж въздух, докато похапват торта. Заслужават и пространство, защото знаем, че е почти непосилно да задържим дете в състояние на покой. Не само заради децата, заради самите нас би следвало заведения, в които се храним, да са освободени от тютюнев дим. Не мога да се съглася с една толкова силна зависимост, която да има необходимостта от цигара на всеки час- два. Смятам, че зависимост не съществува, съществува слаба воля и внушение. Все пак пушачите са тези, които вредят на непушачите, а не обратното.
Трудно беше с ограниченията и забраната за пушене във влаковете, но ето, че пътниците свикнаха с нея и само малка част все още се крият в тоалетната, за да изпушат една цигара (не е ясно кое е по-опасно- цигареният дим или вонята на тоалетната). Трудно е било и за кюстендилци със забраната за пушене във всички закрити и обществени места, но вярвам, че това е правилният подход и път към отказването от лошия навик. Когато една забрана стане факт, обществото е длъжно да я спазва. Убедена съм, че това ще се случи и с тютюнопушенето. Много бих искала, когато седна в ресторант, да не се съобразявам с мястото, да имам правото да избирам къде да седна и да се храня без задушлива миризма на цигари.
Няма коментари:
Публикуване на коментар