М за милувка

Слънцето вече препичаше, когато тя отвори очи. Да- пак този сън, да- пак този мъж и тази ръка... Милена търсеше отговор на въпросите си вече месец. Само сънят носеше онази омая на спокойствие и задоволство. Единствено в него тя се чувстваше силна, защитена и истински щастлива. В деня не намираше така жадувания от нея покой, напротив, луташе се между огорчението и безразличието от съществуването си. Всеки изминал ден се превръщаше в бездънна пропаст на самотата, всеки ден беше дълги часове в очакване на нощта, когато Милена щеше отново да затвори очи и да потъне в магията на съня, където беше Той, където тя забравяше коя е и чувстваше лекотата на своя дух.

Този ден не беше с нищо по-различен от придишните. Ясното синьо небе носеше полъха на свежест, слънцето нежно спускаше лъчиви усмивки, птиците унесени от любовна игра, се надпяваха и създаваха весела атмосфера в пролетния ден. Само Милена не се радваше на заобиаклящия я уют, тя дори завиждаше на всичкото това щастие, защото беше загубила способността си да се усмихва, да приветства света със своето очарование на кафевите си очи. Тези очи някога бяха толкова жизнени, топлина струеше от тях, а сега блясъкът им чезнеше малко по малко. В погледа й се усещаше ледено безразличие.

Единственото й развлечение бяха театралните постановки. Тя не пропускаше представление, не толкова от дълбок интерес, колкото заради избавлението от еднообразието на своя ден. В неделя вечерта предстоеше представление на гостуващ театър и Милена естествено щеше да присъства. В мисли за жалкия живот, и бъдещето тя дочака нощта. Идваше часът на краткото избавление от сивотата. Тя притвори очи и се понесе в света на нереалното. Там отново тя се виждаше коленичила и разплакана. Един мъж, с резедави очи, в които надеждата прелива, се приближава към нея, подава ръка, нежна, фина и същевременно толкова силна и сигурна, Милена я поема и усеща опората , която дълго е чакала да открие в живота си. Тогава мъжът и казва с блага усмивка “Не си сама”. И в този момент утрото вече е настъпило и пътеката на сънищата отвежда в реалния свят , в който Милена попада след като е отворила кафевите, с искрящ студен блясък очи.

Вечерта на представлеинето дойте толкова бързо. Милена заемаше вече своето място на седми ред, когато го видя. Същият този мъж, с резедавите, бляскави очи, с нежните ръце, да, същият този мъж от съня й. Сърцето лудо биеше, чувстваше, че всеки момент ще я разкъса от вълнение, губеше почва под краката си, ръцете трепетно търсеха някъде, някаква опора. “ Това е той... той”- вече едва успя да произнесе. Опора, да, но къде ? Милена се свлече между седалките и само тихото, равномерно дихание издаваше, че все още е тук.

Когато отвори очи, същият този мъж, красив и силен, стоеше до нея, държеше й ръката и се усмихваше мило, леко и спокойно.

-Как сте? –попита мъжът.    

Не последва отговор. Милена още не съзнаваше какво се случваше, виждаше мъжа пред нея и недоумяваше как е възмажно, истински ли е, дали това не е един от нейните сънища. Импулсивно потърка очи, но той все още беше там, пред нея и все така спокойно се усмихваше.

-Казвам се Миладин- като в просъница дочу тя – представлението вече започна. Нищо, ние няма да сме сред зрителите. Може да поседим тук отвън и да си поговорим за каквото ни хрумне. Но не мълчете така, кажете нещо! – говореше плавно мъжът.

-Аз... аз – заекваше Милена – аз не разбирам ... как Вие ...тук!

-Да, защо Ви се струва невъзможно? Няма нищо невъзможно, има малко вяра във възможното ...за жалост. Вие сте?

-Милена. Казвам се Милена- не доизчака тя – Виждала съм Ви и преди. Може да Ви се стори лудост, но Вие сте мъжът от моите- тук тя направи малка пауза и руменина заля страните й. Тя сведе поглед и когато го вдигна, той гореше с онзи стар изгубен пламък на надежда- от моите сънищта- довърши Милена .

-И да, и не. Аз съм мъжът, който Вие търсите, но отворете широко очите си, погледнете в страни, аз съм всеки един срешнат, стига да поискате да откриете мъжа за Вас.

-Хм! Вие не знаете! Прекалено дълго гледах и се вглеждах, но нищо.

-Напротив! Гледали сте, но не сте виждали. Аз съм мечтите , покоят, бъдещето, стига да го желаете истински и с най-фините си фибри от цялото си същество, стига да се отдадете на всяка възможност, да дадете воля на порива си, нека шансът да Ви поведе към светлината. Не си сама! Отвори очи, отвори очи- настояваше Миладин със своя звучен и топъл глас.

Слънцето вече препичаше, когато Милена отвори очи. Да, пак този сън, да пак този мъж... но сега беше така реално. Ясното синьо небе носеше полъха на свежест, слънцето нежно спускаше лъчиви усмивки, птиците, унесени от любовната игра, се надпяваха. Милена се усмихна със същата топла усмивка като самия Миладин, потърка очи,сега те искряха живо, закачливо и изпълнени с вяра.

Този ден беше с всичко по-различен от предишните...