Buon Giorno, Italia!- част II

Ден Трети: Пиза- Рим

Денят е слънчев и за последно решаваме да се разходим в двора на кулата, катедралата и всички музеи в Пиза. Приятно е да видиш толкова много хора запленени от архитектурния гений на Средновековието. Предстои ни път към Рим. Пристигаме в италианската столица в ранния следобяд, настаняваме се на 20 км от града, но пък местността е очудващо спокойна. Още по-изненадващо за мен бе, че интернетът е само тридесет минути безплатен и след това се заплаща всеки използван час. Е, не се почувствах в сърцето на Европа, Италия ме шокира с телекомуникационните си ограничения и това мнение се затвърди по-късно във Ватикана, но затова след малко...

С влизането си в Рим, се озоваваме в невиждано задръстване. Съвсем като по чудо намираме място за паркиране и газ към Колизеума. Онлайн направената резервация за вход за Римския форум и Колизеума се оказва истински препъни камък. На входа на Колизеума се извива километрична опашка от жадни да се потопят в историята туристи. Нареждаме се на правилното място. Оказва се, че трябва да представим по-достоверно доказателство за онлайн направена резервация, снимка и номер на резервацията не са достатъчни. Трябва и имейл з получено потвърждение, макар че без номер на резервацията не можеш да платиш билетите, но правилата са си правила и италианците що се отнася до туристическите си забележителности ги спазват стриктно.

Разочароващо за мен е, че достъпът до килиите не е позволен, можем да се движим единствено в секторите, където преди векове рилмяни са били екзалтирани от кръв и зрелища. Колизеумът не енищо повече от екранно усещане. Толкова много филми и медийна информация, че на живо той не представлява обект на моя интерес, оето не бих могла да твърдя за Римския форум. Гледката от върха му ти предоставя единствена по рода си възможност да се любуваш на цял Рим от високо. Можеш дори да си представиш как Октавиан е крачел из тези обширни градини, как кучета са тичали по поляните, как коне патрициите са тържествували на площада. В непосредствена близост е Националният музей, внушителна постройка. Музеят беше затворен, но пък си оставяме и по нещичко за следващия път...

Предстои обиколка на всички известни фонтани, макар, че Рим се слави с големия си брой пиаци и не мога да кажа, че сме видяли всичко, но до Навона,  Дел Пополо,  Ди Треви и Испания с прчутото стълбище нямаше как да не идем. В момента, в който видях стълбите, си представих как  Витория Белведере, Ромина Мондело и Алис Евънс дефилират по тях в италианския сериал „Стъпала към славата”. Между тесните улички на всички тези пиаци има музиканти, настроение и безброй ресторантчета. Музиката ме очарова, цялото това оживление внася нотка на приповдигната емоция, че все още има неоткрити радости. Не може да не се усети и духа на модата, всяка една уличка те отвежда право в поне един магазин за обувки, палта, пуловери или ризи.

Всичко това е много вълнуващо и трябва да се изживее, но ако ви се отдаде възможност, спокойно без угризения на съвестта може да пропуснете музея на Леонардо да Винчи на площад дел Пополо. Той е насочен към изобретенията направени от Леонардо, но за съжаление експозицията е доста бедна и не може добре да разгърне замисъла на гения му.

Прибираме се и си взимаме италиански чипс и бира, сядаме в градината пред стаята ни на 20 км от Рим и отпочиваме след дългата разходка из римските улици.

Ден Четвърти: Рим-Ватиканът-Рим

Денят е мрачен и дъждовен, но това не ни спира да посетим Ватикана, както е предвидено по план. Макар, че е отделна държава, Ватиканът е част от Рим, необходимо е само да се качим в метрото и сме там. Проблемът е, че мобилните оператори са различни и ние се оказваме без интернет връзка, което ни донася куп неприятности при закупуването на билети за Ватиканския музей. В дъждовно време повярвайте, никой разумен човек не би склонил да чака с часове на киломентрична опашка за билети. Затова решаваме да подходим с хитрост и да се бутнем тук там, но и това ни начинание пропада. Налага се да действаме рисковано и да се хванем на хорото с експресни билети от обикалящите наоколо тур оператори. Попадаме на коректна фирма и за десет евро в повече влизаме само с петнадесе минути чакане. Мерките за сигурност са наистина стабилни, но веднъж влезли, можете да обикаляте, където пожелаете. Това е най-богата, събирана през вековете експозиция, най-изучаваната и най-популярната. Чувстваш се като между страниците на енциклопедия по световна история. Пиета, Лаокон, Рафаело, Микеланджело, да Винчи...Това са само част от най-известните творби и автори в история на изкуството. Признавам, в залата, посветена на Рафаело, можех да стоя с часове и да съзерцавам перспективата на тавана. Това много повече ме впечатли, отколкото силно коментираната Сикситнската капела, в която се чувствах като стрида в черупка. Златни коридори, стени, покрити с огромни везани платна и килими, мраморни маси, няма как да останеш безучастен към всичко това. Човешкото око няма насисщане, попаднало между зданията на музея. Безброй лабиринти, стълбища, тунели, които водят от една зала към друга, за да стигнем до покоите на Борджиите и от там към Сикситнската капела. Тук вярата изисква тишина, тук човекът е покорен слуга в Името Господне. Можем само да гледаме с погледи към тавана и да свързваме фреска подир фреска от Микеланджеловата стихия.

Тук неприятното е, че хиляда души са в затворено, непроветриво място и миризмите не са на тамян и свещи...

В една от залите са изложени всякакви папамобили през годините. От карети- да до лимузини.  Тук има и снимков фонд от по-новата история на каталоческата църква.

Папата видяхме само на снимка, но изживяването си струваше.

На излизане се отбихме и в Базиликата Сан Пиетро, която също блести с архитектурата си, но след Рафаело и Микеланджело нищо не бе в състояние да внесе още по-голям мир в душата ми.

Отне ни пет часа, за да разгледаме музея и то с доста забързан ход. Навън, опашката от чакащи туристи, които като нас са имали глупостта да не направят предварителна резервация за музея, започваше пред площада, а за входа към музея се заобикаля около километър. 

Отбихме се и до крепостта Сан Анджело, която си заслужава единствено заради гледката на върха й. От там се вижда срещуположния изглед на Рим. Веднъж от Римския форум и втори път от Сан Анджело- двете най-внушителни гледки над Рим.

 

Уморени, но удовлетворени се прибираме в скромната си стаичка. На следващата сутрин ни чака дълъг път. Отправяме се на юг.

Следва продължение

От Ком до н. Емине отиваме пеша на море

                                                                                                                       Посветено на Марчо

След едно невероятно приключение любител авантюрист, колоездач и фотограф решава да направи достояние за всички граждани на Плевен своето изживяване. От 17.10.  за предстоящите две седмици плевенчани ще могат да станат част от планинския преход и с помоюта на въображението си ще бъдат отведени до брега на Черно море.

Мартин Мирчев или познатият на всички ни Марти прави немислимото. Записва се за прехода връх Ком- н.Емине и поема на поход с още петдесет и един приключенци. След седемнадесет дни Марчо става един от тридесет и осемте нагазили в мекия пясък на черноморския бряг и изминали 650 км. С помощта на Канон България, които му предоставят апарат, с който да заснеме неразказаните моменти от изживяното. В последствие се ражда идеята фотографиите да бъдат показани в изложба и така шестнадесет момента, запаметени от лентата на фотоапарата в този момент висят изложени в центъра на Плевен. Фотографиите са подредени хронологично и под всяка една с няколко думи е загатната история, история, на която не сме свидетели, но благодарение на фотографиите ние се пренасяме мисловно там, сред Балкана, та чак до морето и започваме да мечтаем. Да, наистина това е мечта, както каза един дядо, който остана очарован от изложбата. Вече далеч от възможностите му да поеме на поход, той може само да мечтае, че е там, че е част от младежката задруга. Приключенците стават приятели и макар, че умората, гладът и условията почти са на път да пречупят духа им, техният стремеж, едната обща цел и амбиция надделяват и установените приятелствата ги сплотяват да продължат под мелодичното тананикане на песента, посветена на прехода Ком-Емине. Именно приятелството е ключов елемент в изложбата, дори дава име на една от фотографиите.

Фотоизложбата е съсредоточена в три основни точки- в.Ком, вр. Ботев и нос Емине. В прехода има няколко момента- нощуване под откривто небе. Първтият такъв е запечатан в ”Образът съвършен” при с. Лакатник. От тук започва и сериозното планинско изкачване, за да стигнат до х. Тръстена, където има огромна плантация с малини. Представям си го, как група запалени туристи нагазват в малинака, как грабят с пълни шепи от вече приготвените за товарене малини и ги поглъщат на един дъх. След х. Чумерна, младите ентусиасти се озовават в гора, наречена Темната гора. Околността е обгърната в мъгла, силен вятър превива високите като исполини дървета, но нищо не може да ги уплаши и те нагазват в неизвестното. Като в магия, гората ги закриля от стихията на вятъра, само капки от вчерашния дъжд намират пролуки и безшумно се спускат от листо на листо.

Друг ключов момент от пътешествието е крайните точки от прехода. Маркировката минава през с.Козичино, където са направени едни от най-забавните и интересни фотографии. ”Замирисва на море”, ”Симбиоза”, ”Приятелство”. ”Симбиоза” показва истинска идилия, необяснимата нужда един от друг , гласът на природата...На заден план е турист с щека, следващ маркировката, покрай него профучава местен жител на стар мотор ”Балкан”, а на преден план свиня майка кърми малките си ”слончета от Странджа планина”. Този момент не е честа срещана гледка и именно това го прави толкова въздействащ. Животът тече, минава покрай нас, необходимо е само да се вгледаме в него.

”Морските тюлени” са вече на брега, загледани в безкрайното синьо, а Марти е готов да предприеме следващата крачка- пътешествие с регата по р. Дунав. Можем само да се надяваме, че ще я реализира, а нас ще зарадва с нова изложба, защото истината е, че тази първа негова самостоятелна изложба ни кара да се замислим дали и ние можем да поемем по този път, дали ще ни стигнат силите и до колко духът ни е подготвен за толкова силни емоции. Изложбата постигна целта си и съм сигурна, че много хора ще се решат на подобно приключение!

Благодарим ти, Марчо, за старанието, стремежа и изключително високия резултат!

"До морето остават само още 650 км" връх Ком

 "Обръзът съвършен", с. Лакатник (искърското дефиле)

 към хижа Лескола

 "Мравките"

 "Обувките са изморени" към х. Добрила

 "Ботевата чета"

 "На добър път", х. Тъжа

 "Последвай светлия лъч", х.Чумерна, Темната гора

 "Приятелство"

 "Замирисва на море" с. Козичино

 "Зелени стъпки" към х. Тъжа

 "Симбиоза"

 "Едно море- един живот" с. Емона

 "Морските тюлени" с. Емона

Buon Giorno, Italia!- част I

Когато лятото е към своя край, а есента постепенно започва да оставя топлите си краски наоколо, идва време за равносметка, за преоценка и защо не за пътешествие- последно за отиващата си година. Избираме дестинация, по-топла, богата на културно наследство, с добра кухня, всели хора и не е трудно да стигнем до решението, че това е именно Италия. Пътешествието ще включва основни забележителности и главното- задължително изпъстрено с емоции. И то каквиии! Те поне не липсваха! Нека ви разкажа за впечатленията, придобити по дестинацията Бергамо- Позитано.

Ден първи- Бергамо- Милано

Кацаме на летище Орио Ал Серио в Бергамо. Предварително имахме направени резервации за рент а кар и нощувки. Неочаквано на летището установихме, че резервацията за автомобила е анулирана и то едва след като обиколихме сериозен брой офиси за рент а кар с надеждата някоя от тези фирми да работи с фирмата посредник, през която бяхме резервирали автомобил. Надеждите се сринаха скоростно след като и свободната зона за ползване на интернет се оказа не до толкова свободна, само петнадесет минути и после ”Arrivederci”. След телефонен разговор с фирмата посредник определено стана ясно, че автомобил няма да получим и ще се наложи да се справяме по български. Естествено намерихме възможно най-изгодната оферта според изискванията ни, но и тук италианският подход на работа ни изненада. Автомобилът се оказа сериозно блъснат. Един забавен кубинец ни обясни, че всъщност няма проблем след като щетите са описани и в последствие щателно допълнени от сами него и че колата ще успее да ни откара чак до Неаопол, където трябваше да я върнем. И така, потегляме с Фиат-чето и газ към Милано. Да, ама не, газ друг път. Задръстването започна още от паркинга на летището и така чак до Милано. В града на модата бяхме посрещнати от нова италианска вълна коректност. Хотелската резервация също беше анулирана под фалшив предлог. Изпаднала в безсилие и на ръба на силите си отново влизам в конфликтен, телефонен разговор с фирмата, направила резервацията. Последваха много извинения, сериозно повишаване на тон от моя страна и накрая завършихме с хотелска стая за три пъти по-висока цена. Топлото, италианско посрещане ни намали шансовете да се полюбуваме на Милано. Успяхме да се разходим около замъка и катедралата, да се порадваме на романтичната атмосфера по площадите, с музика и весели хора на по чаша вино в безбройните ресторантчета по улиците.  

Ден Втори- Милано- Поленцо- Пиза  

Рано сутринта на втория ден от пътуването ни потегляме към малко градче от селски тип на име Поленцо. Там ни предстои да се срещнем по служебни дела с две фирми, но преди да стигнем там, за да си съкратим пътя, минахаме по магистралата. Магистралите са платени и на всеки изход се издава билет, който се заплаща на всеки вход. Като за новаци по италианските магистрали при плащането на билета по погрешка влязохме в колоната за плащане с карта. Като същински Марко Тотевци се трепехме да вкараме картата, която нямаше никакво желание да влиза в устройството и някак си по чудо бариерата се отвори, но ние се оказахме с нов билет, маркиран като неплатен. В последствие се оказа, че този билет можеше да се плати на всеки изход, където има офис на Puntoblu, затова решихме, че ще платим задължението си на изхода на следващата магистрала. На следващата вече ударихме на камък, първо заради езиковата бариера и постоянното ”Non capisco” и последвалото ”Bella ragazza” и второ заради италианските граници. Такива задължения се плащали само в рамките на региона, в който е издаден билетът. Ако не, тогава по банков път. Разбира се ние отказахме да платим банков превод на чуждестранна сметка заради 8.80 евро. И така, накрая прикрихме задължението и просто не го платихме. Малко български подход като отговор на италианския организационен хаос.

Пристигаме в Пиза и веднага след настаняването се отправяме към парка с катедралата и прословутата наклонена кула. Очаровани сме от зеленината и реставрираната фасада на всички постройки в парка. Зад катедралата срамежливо се накланя кулата. Бързаме да вземем билети и се втурваме по стълбите. Още с прекрачването на прага на кулата, вестибуларните ни апарати са объркани как да реагират на промяната в нивелацията. Стълбището е цяло изпитание за нас, тясно и хлъзгаво, а ние се люшкаме непохватно, неспособни да контролираме главозамайването. Изкачваме се на върха на кулата и поглеждаме надолу. Страшничко е, всичко се върти. Гледката е изумителна, ниско долу се вижда монументът с вълчицата и малките Ромул и Рем.

Следва разходка из катедралата. Пищността е загатната още от входните двери. Тежко, ковано желязо, изобразяващо моменти от живота на Средновековна Италия. В катедралата дълго съзерцавахме  всеки един фрагмент от иконостаси, статуи, картини. Истинска възхита за очите!

Вчерта завършихме с италиански чипс ”Медитеранио” и италиански бира ”Birra Moretti”.

Следва продължение