Стефан Данаилов и „Романът на моя живот”- официално представяне в Народния театър

9-ти декември е рожден ден на много хора. Един от тях е Мастър. Един от тях е Стефан Данаилов. На своята 75-та годишнина бе представена и неговата автобиографична книга „Романът на моя живот” по грандиозен и единствен по рода си начин в Народния театър.

Съвсем случайно и неочаквано точно преди самото представяне получих покана за него. За миг дори не се поколебах да я приема и да отида. Това е като сбъдната мечта- да отпразнуваш рождения ден на един Голям и Велик българин, който със своето творчество, идеи и приятелство е вдъхвал сила, пораждал е възхита поколения наред.

Стефан Данаилов е само един и само по един изумителен начин може да се представи живота му. Една книга не е достатъчна, едно интервю или разказ не са изчерпателни, но едно преживяване и съпреживяване е много повече! Представянето на книгата му беше поднесеено много нестандартно, което беше изненада и за самия Мастър.

Още с прекрачване прага на Народния театър се усети силното присъствие на значими лица от българската интелифенция- културни дейци, цяло актьорско съсловие от студенти до заслужили артисти, политически фигури. Българската аристокрация беше удостоила с почит Стефан Данаилов.

На първи балкон централните места се заемаха от президента на Република България Румен Радев и спругата му, до него седяха Симеон Сакскобургготски, презнидентът Георги Първанов (2002-2012), кметът на София Йорданка Фъндъкова, Сергей Станишев, Вежди Рашидов, Цвета Караянчева и др.

Първите редове пред сцената бяха отделени за студенти на Стефан Данаилов. По-задните редове бяха, както за политически фигури така и за популярни имена от театъра и киното.

Истинска еуфория настана, когато Стефан Данаилов влезе в залата. Всички гости станаха на крака и бурно аплодираха. Той зае своето място в публиката. Беше време да започне представянето. Като за начало с класическа музика, последвано от енергично изпълнение на Виво Монтана.

На сцената излезе Мариус Донкин с прочувствена реч, в която запомнящи за мен се оказаха пожеланията към Стефан Данаилов- „Бъди Здрав! Здрав! Здрав!” и завършекът „Обичам те!”

Последва пролог, представен от един от водещите актьори в телевизионния и кинодублаж. Детските години бяха представени от Сашо Кадиев и Башар Рахал. Четейки редове от книгата, те играеха с телата си, с гласа си и ни пренасяха там, назад в годините, сякаш сме свидетели. Като на кино.

Истински смях настана и в последвалите разкази за казармата и първите стъпки в киното като популярен в цяла България актьор. Представени бяха от Владимир Карамфилов- Въргала, Дарин Ангелов и Евгени Будинов.
Между историите се вмъкваше песен или танц в изпълнение на Самия Ламбо, излъчвано на голям екран от сцената, кадри от негови незабравими участия в телевизионни празнични продукции. Зрелите години бяха поверени на Ненчо Илчев, който разсмя публиката с историята за Димитровската награда и последвалото прочувствено слово, представено от Силвия Лулчева. Историята, разказана от нея бе личното и семейството за Стефан Данаилов. Тук дори и професионализмът не й помогна да не изрази емоциите си. Разплака се...

Както след всяко зло идва нещо добре, след този момент на тъга последва песен в изпълнение на трима студенти на Мастъра- „Светът е за двама”.

Стефан Данаилов, тази скала в бурното море, наречено България, се изправи и поднесе благодарности към хората, участвали в създаването на книгата. По своему благ и весел си спомни за предишните годишнини и с чувството си за хумор си обеща още такива.  Министър Банов награди Стефан Данаилов с орден Златен век, и както сам той каза, тъй като Стефан обичал да го награждават. Голяма сцена в Народния театър беше на крака и аплодираше Единствения Стефан Данаилов! 

За финал имаше поздравителна картичка в изпълнение на неговите студенти. Солисти бяха Дарин и Деян Ангелови. Накрая извикаха многократно „Мастър!”, а публиката не спираше да аплодира.

За мен беше чест да съм там, да преживеч това щастие. Докато се прибирах към къщи си мислех, какво е щастие? Едно емоционално преживяване, което те кара да летиш, да искаш да споделиш това силно вълнение с целия свят. Е, аз го изживях и искам да споделя вълнението си с всички, защото Стефан Данаилов заслужава тази народна обич!

Работилничка за красота

Фризьорският салон на Маца е посещаван от каймака на града. Няма уважавана себе си лейди, която да не е чувала за него. Поради тази причина салонът носи краткото, но пълнозначно име „При Маца”. Някои невежи биха казали, че името е малко кръчмарско, но всеки знае, „При Маца” е работилница за илюзии и красота. За някои- илюзии, че след тричасов престой са разкрасени до неузнаваемост, за други- блян към естетика. Във всеки случай работилницата за илюзии и красота трансформира за добро или за лошо.

Вчера бях при Маца. Тричасови процедури нямаше, но и малкото, на което станах свидетел беше достатъчно, за да заключа, че се числя към съсловието на невежите.

В салона влезе руса дама със силно подчертани мигли. Сините й очи блестяха под напластените с черно мигли. Закръглените й бузки изпъваха светлото лице. Казваше се Дорчето.

Дорчето поде разговор за малкия си питомник на име Ръсти. Дорчето се тресеше от притеснение за настъпващата зима и факта, че Ръсти все още няма зимно елече. Не било толкова лесно да се облече кученце. Особено, когато е с характер и не обича дрешки с ръкавчета. За вечерните разходки в парка купила светеща каишка.

Дорчето имаше и други вълнения. Косата й падала. Дали от времето, дали от изтощение. Препоръчаха й конски шампоан. Дорчето обаче не е животно, тя не може да приеме да третира себе си, пък било то и само косата си като животно.

Затова тази мила дама, изпълнена с любов към живтоните и най-вече към своя външен вид редовно посещава Маца. Така не й се налага да си купува конски шампоан. Маца я преобразява в истинска, сияеща звезда.

Постепенно салонът се изпълни с прииждащи дами, все мераклийки в преследване на красотата.

Верчето например имаше запазен час за мигли. По тази точка в дневния ред се оказах доста неподготвена. Това било тренд. Изкуствени мигли, които да подчертаят погледа. Е, в повечето случаи по мое скромно мнение си остават изкуствени. Верчето обаче има жизнена нужда от мигли. Те й дават усешане за Барби в свят на Кеновци. След Верчето влезе Танчето. Също с жизнена нужда от мигли. Особено след като й се наложило зад граница да ги махне със собствените си ръце. Сега се чувствала осакатена без дългите мигли.

Дойде и моят ред. Почувствах неудобство да потвърдя от колко дълго не съм посещавала фризьор, защото тези дами са от друго измерение. В техния свят е осъдително да не идеш при Маца поне веднъж седмично.  Докато седях на фризьорския стол влезе Ленчето. Жена в предпенсионна възраст, но поддържана. Със сериозно подчертан поглед в черно. Не за внушение, а моливът е оставил силна следа. Косата драстично констратираше на погледа. От черни очи до перхидролено сиви коси, свити на кок. Ленчето беше следващата и докато аз се готвех да изляза с периферно зрение видях как тя развърза кока и косата не помръдна. Остана така, както беше вързана. Ленчето помоли за четка и о, боже...Ако Дорчето имаше задръжки да третира косата си като конска опашка, то Ленчето не страдаше от тези предразсъдъци и с резки напъни разрезваше топката коса на главата си с четка за разресване на конска грива.

Защо споделям всичко това? Всеки има нужда от илюзии и мечти. Всеки гони красотата, някои я надминават, други просто не я догонват. Копнежът по красиво остава. Знаете, истински красивото е невидимо за очите. Интерпретацията е свободна.