„Играл съм всичко и сега играя. Но не изиграх ли себе си накрая!?!“

Какво по-добро начало за Новата 2019-та от това да споделя силните си впечатления от представлението „Грамофонът“, моноспектакъл на Виктор Калев. Не само моно, но истински спектакъл, грандиозен.

Моноспектаклите обикновенно са монотонни, присъствие на едно лице на сцената, а фокусът е пренесен върху сюжетната линия. Е, в този спектакъл, в лицето на Виктор оживяват безброй други лица. Той без услие се превъплащава в не един или двама известни артисти от българската музикална, театрална или пък политическа сцена.

Прожекторът осветява точка в белия екран зад бедната на декор сцена. В левия ъгъл стои изправена китара, а в центъра се е свило малко столче с различни, шарени нещица върху него. Светлините угасват, публиката притихва и на сцената след минута се появява Виктор Калев в блестящо сако, черен панталон и папионка и бяла риза. Казвам си, защо пък е скръстил така длани една в друга? Изненадващо в гласа му се усеща трепет от вълнение, дланите се разтварят и поздравяват публиката. В белия екран зад сцената се отразява неговият черен силует. Застинал в поддържащата си роля.

Виктор се връща назад в детството, малко пет годишно хлапе, което има необикновен приятел- Грамофон. Този Грамофон му дава първите житейски уроци и го научава, че истинският артист трябва преди всичко да е изкусен имитатор. И така в игри и закачки с лелите от квартала той става негов любимец, когато трябва да се изпълнява песен на Данчето Христова или да се изимитира някоя майка, която привиква детето си „да го бие“.

В училище имитациите са още по-забавни, тук на прицел е г-жа Пехливанова, учителката по български език. Простено му е след като й изпява на колене „Учителко любима“ на Росица Кирилова.

Казармата и студенстските години са момент на осъзнаване, че мечтите трябва да се следват и ако това значи да бъдеш артист и любимец на публиката, то тогава трябва много труд.

От тук нататък се зареждат превъплащения след превъплащения, скок от образ в образ, в минута по няколко. Публиката остава без дъх от смях и без слух от звука на аплодисментите. 

Ще попитате, какво стана с белия екран зад сцената и точката със застиналия силует? Екранът оживява за всяко изпълнение, а силуетът пулсира в ритъм и следва господаря си. До момента, в който на сцената зазвучава Тя. Примата! Силуетът вече не е само торс. Ръката е в онази типична за Лили поза и сякаш силуетът вече не следва господаря си, а се подчинява на Нея.

Признателността за истинския артист е да усети любовта на публиката. В тази вечер на грандиозния спектакъл публиката избухна в аплодисменти. И тук си пролича училището, през което е изминал Виктор. Театърът е училище за всички актьори, но за него е и голямата сцена от концертите с „Шоуто на Слави“ и появата му всяка вечер на малкия екран. Поклон към публиката, поклон към тези в ляво, поклон към тези, седнали в дясно, поклон към седящите на балкона. „За мен е чест“- казва с вълнение и слиза сред публиката. Тя го вика, иска да го поздрави от близо. Прегръща една и втора баба, поздравява малко дете. Истински се развълнува от среща със съученици, дори се разплаква. Публиката аплодира. „Искате ли още?“- пита закачливо и следват още изпъления- „Детелини“ и „Ветрове“.  На публиката обаче не й е достатъчно. Не го пуска да си тръгне. Виктор се качва на сцената и изпълва коронния си номер – танца от „Флаш данс“ и с походка тип Етиен Леви се скрива зад сцената.

Кажете ми, кога сте присъствали на театрална постановка, която да се превърне във взрив от емоции, която да ви накара да пеете и да сте част от това представление? Ако не се сещате за такова, все още не е късно да отидете.

„Поклон, аплодисменти и това е...“

https://www.youtube.com/watch?v=-Xo1QxHTrGk