Понякога съществуват обстоятелства, които ни карат да се замислим, да сме горди, че сме се родили точно в тази географска ширина и нито повече от 200 километра югоизточно от София.
Такова усещане се нагнезди в мен след като изкарахме един забавен и поучителен ден в Одрин.
Това е една търговска мека, която привлича българския турист с изключително ниските си цени на определени продукти и аксесоари за бита. Градът е с богата история, която все още буди любопитството на българския турист, но преди всичко е магнит за търговския му нюх за далавера. Но дали всъщност далаверата е изгодна, това остана неизяснено за мен.
С влизането на турската граница пред погледа ни се откри внушителна бяла джамия, една от многото джамии в региона, и веднага си казах ”Ето, встъпваме в Ориента”. Но това далеч не беше Ориентът, който ни очакваше в самия Одрин.
Първа спирка за туристите беше българската църква ”Св. Георги Победоносец”, която е реставрирана изцяло и миришеше на нови, дъсчени греди. Но по-интересен е пътят до църквата, защото църкви у нас колкото щеш. За да стигнем до християнския дом, трябваше да нагазим в дълбоката кал на одринските улици, трябваше да се сблъскаме с един свят от сръбските филми на Костурица. Малки, схлупени къщурки на един етаж, без двор, без ограда, без полянка. От стълбите направо вкъщи, а прозорците са на такава височина, че можеш да ги използваш за входна врата. По-скоро летни кухни, отколкото домове. Необясним остана и фактът, че къщите имаха гаражи, но улиците бяха толкова тесни, че автомобил с голямо усилие би могъл да бъде паркиран, камо ли да влезе на заден ход в гаража.
Една баба се показа през прозореца, за да се запознае с туристите. Там нямат нужда от интернет, приятелството се случва директо от прозореца. На теб приятелство, на теб игнор и чатът е осъществен. Следваща спирка беше църквата ”Св.Св. Константин и Елена”. Църква с невероятна градина. Това кътче внесе свежест на деня ни в Одрин. Пред църквата започна и алъшверишът. Турско семейство продаваше ядки. И нашите скромни, български туристки, не виждали ядки през живота си, се втурнаха да купуват на килограм. Оказа се, че ядките са стари и развалени. Далавера нямаше. Следваща крачка в нашия маршрут беше търговският център Kipa. И ако при предишното ми посещение в Турция- в Истанбул, улиците бяха обсипани с плакати и билбордове на Таркан, то сега всеки магазин си имаше рекламен афиш с новия турски идол Каванч. Трябва да му се признае на тоя Мехмед, че е фотогеничен. Нашите скромни лелки и тук се втурнаха през глава да пазаруват. Купиха си тигани, обичали да задушават зеленчуци. На далавера били!
Дойде и редът на архитектурната забележителност джамията Селимие, построена от изкусния архитект Мимар Синан. Това е неговото най- величествено творение. И в действителност архитектурата на това сдание е неописуема. 999 прозореца- нито прекалено малко, нито прекалено много! Но в двора на джамията картината изгуби своето великолепие. В центъра на джамията е построена чешма, на която мъжете си мият краката преди да влязат на молитва. Гледката как тези мъже събуват обувките, после чорапите и подлагат крак да го измият беше покъртителна. А в самата джамия последва следващо покъртително усещане. От един шадраван всеки си налива вода да пие. Върху шадравана са оставени няколко чашки и всеки влязъл, си заплаква чашката и пие от водата. Много хигиенично чувство се породи в мен след мъжките крака и след безброй уста, които чадно пиеха от мръсните чаши!
В музея към самата джамия успяхме да надникнем в историята на Османската империя. Това величие, което е пораждала някога в Европа, сега породи само съжаление, че не сме имали късмета да ни завоюва империя, която да съгради интелигенция и култура, а вместо това сме получили петстотин тъмни години. В една от залите на музея има седящи восъчни фигури на учител и ученици, четящи Корана, с тихо озвучение. И ако филмите на Костурица са комични, тази сцена в музея беше по-скоро демонична.
На улицата правилата за движение се спазват рядко, пешеходната пътека е трудно използваема от пешеходците. Шофьорите просто не ти позволяват да стъпиш на пътеката. И всички тези чаршии със сергии извикват в теб усещането за дълбока провинция, за силна отдалечност от цивилизацията. Турски знамена в редици над чаршиите, образът на Ататюрк те гледа назидателно от всеки малък магазин или кафе, кокошки с пиленца се разхождат необезпокоявани от никого по улиците, пердета по прозорците на къщите с турския полумесец и звезда, всичко това говореше, че никога няма да има Турция в Европа, или поне не наистина, политически може би ще се договорят, но в живота те ще останат винаги Ориент! В градските тоалетни не беше по-различно от входа на Селимие. Редица от чешмички за мъжките крака и шкаф с джапанки, а в дамските- типичните турски кенефи и малка чешмичка с канче за хигиена след нуждата. Много неприятна и непонятна картина.
Прибрах се доволна, че съм съм се родила в съседната страна, че съм израснала в България. България е хубава, по-хубава от всички останали, мирише, но мирише на българско, на наше. Предпочитам един български клозет пред сто чисти, но турски. Да, България е хубава, по-хубава от всички останали!
Няма коментари:
Публикуване на коментар