Отново жива

                              

 

Камбаната на църквата удари осем пъти. Звънът се разнесе из града като екот в бездънна яма. Начало на новия ден, отново толкова обикновен, отново така сив, еднообразен и скучен. Просто ден като ден. С нищо по-различен от предния, по нищо приличащ на миналия. Само есенните листа даваха признаци за промяната на природата, жълто-кафевите отенъци на всичко обкръжаващо блестяха тъжно под слънчевите лъчи на умореното слънце. Такъв изглеждаше денят през погледа на Мина, такъв и се струваше животът, такова беше цялото и съществуване. Така и не разбра как и мина животът между вечните нощни странствания, сред многото любови, сред многото разочарования, сега Мина чувстваше умора от миналото си, от тежестта на тялото си.

Самата тя не можеше да даде отговор на въпроса, от къде това безразличие към света. Може би от там, от където идваше и животът в нея. Мина дори не знаеше кой всъщност е бащата на нероденото и още дете. Оскърбена и апатична, в лутане на въпроси и отговори, беше пропуснала възможността да премахне детето и така сега чувстваше това малко създание, още недоразвито в нея, като тежест, нещо което беше сринало мечтите и или поне илюзията за живот. Радостта на деня беше изчезнала, с нея си бяха отишли и благите усмивки и топлината на кафевите и очи. Сега в тях имаше метален отблясък, тъжен и студен, безжизнен и злобен.

Инертността я беше обхванала, а Мина не се и съпротивляваше. Остави  се по течението на деня, и така загуби  представа за нещастното си съществуване, в което господстваше безделие и отегчение.

Затова именно днес, в това си  състояние на потиснатост тя почувства желание да се разходи. Излезе и се качи на автобуса. В него тя се сблъска отново със сивотата на живота. Млади хора на ръба на отчаянието, старци с беззъби уста. Това ли е животът, едно голямо нищо, низ от обезобразени лица и събития, защо ни има?...- мислеше тя и дори започна да съжалява за намерението си да се поразходи. Реши, че е крайно време да слезе от този автобус, от тази Хараонова лодка. Мина се запъти към парка, седна на една пейка и закри лицето си с ръце, като че искаше да се скрие от света, като че искаше да забрави... И изведнъж почувства тъпа болка в главата, камъче я беше ударило. Отвори очи, а пред нея стоеше малко момченце, стоеше и се смееше, сочейки я с пръст. Това подразни Мина, но преди да успее да каже нещо, майката на детето се приближи и тихо му се скара. После дискретно помоли Мина за извинвние :

 -Простете, но знаете така са малките деца, ядосват ни, но носят най-големите радости в живота ни.

Мина само махна с ръка незначително и погледна разсеяно в друга посока. Опита се да не отдаде значение на случката, но без да осъзнава, тези думи на майката се запечатаха в съзнанието и. Постоя още известно време в парка, решена вече да си ходи, отново камъче я удари по главата. Мина се обърна и видя същото момченце, което пак се смееше със звънивото си гласче. Този път Мина се ядоса и изкрещя:

-   Хей, ти, малкият, какво искаш, и аз да те ударя?

В този момент майката, изумена от реакцията на Мина, и каза на висок глас, в който звучеше обида:

 - Наистина не разбирам каква майка ще бъдете, жал ми е за детето ви!

Мина не се почувства засегната, ни най-малко, напротив, изненадваше я тази жена: „вместо да се скара на детето си, тя се кара с мен” – недоумяваше тя.

Запъти се към автобусната спирка и когато автобусът дойде, тя отново усети предишната погнуса от тази градска паплач.

Прибра се в къщи, взе си душ и когато се приготви да си ляга...

Малкото създание в нея се раздвижи. За първи път Мина усети, че нещо в нея живее. Постоя съвсем малко така неподвижно в очакване на второ помръдване на бебето, но нищо. Изпита някакво странно вълнение, леки тръпки щипеха цялото и тяло. Какво ставаше, та до преди половин час тя гаснеше, както гаснеше есенният ден, а сега това малко човече я накара да се събуди от дългия кошмар. Мина погледна в огледалото и видя усмивка, широка и топла, тялото и все още трепереше, не от уплаха, не от болка, а от нетърпение ударът да се повтори.  Тя обхвана корема си с двете си ръце и му заговори:

 -Хей, мъниче, здравей, хайде пробвай пак!

В миг се опомни и се очуди на себе си, как ще си говори сама, че кой ли я слуша, но отново погледна корема си и разбра, че не е сама, че никога повече няма да бъде сама, искаше да продължава, да не спира да говори на това създание, когато изведнъж то отново ритна.

Това беше най-нежният ритник, който и поднасяше животът.