Една българска сватба

В някои славянски езици месеците си имат специфични имена, които се свързват с природните явления в определен период от годината. Да вземем годишен откъс от май та чак до септември. Тези месеци означават период на багри, красота и живот. Такъв е и месец юли, начало на нещо ново, начало на нещо червенеещо се. Какво по-добро време за вдигане на сватба от юлската вечер, защото според българските традиции булото на младоженката трябва да е червено, а през месец юли всяко живо същество се червенее. Така се случи и със сватбеното тържество, за което искам да ви разкажа.

В топлия юлски ден, както повелява българският обичай, младоженикът дойде да купи своята бъдеща съпруга от родители и роднини. Неизменен, присъстващ елемент са музикантите, които удрят тежък тъпан и подсилват удара с мелодия на кларинет. В този ден обаче българският мотив задължително присъстваше във всеки запечатан в паметта ни момент. И като казвам български, имам предвид тройна, удърна група от Северняшкия ансамбъл. С народна музика подкрепяха усилията на младоженика да стигне до своята спътница. От този момент тя вече имаше нов дом.      

Изборът на ресторант също беше съобразен с народния мотив, сред природа, гора и скали. Всяка маса беше наречена с името на българско цвете, вплело в себе си символиката на нашите обичаи- здравец, босилек, божур, трендафил, иглика, зюмбюл, бръшлян, чимшир и прочее. Всичките те сплитат венеца, който поставяме над входната врата, всички те са част от българския двор. Украсата на сватбените маси съдържаше неподправената свежест на българската природа. Истинско удоволствие за окото беше да гледам сватбена трапеза с везана дантела вместо тюлени балдахини. Столовете бяха закичени с трендафил, без излишната натруфеност на панделки.         В ресторанта младото семейство беше посрещнато с народни танци и песни в изпълнение на формация „Плетеника”. В следващия момент водещата на тържеството, народна певица от Северняшкия ансамбъл, предизвика аплодисментите на гостите като запя „Девойко, мари хубава”. Гората ехтеше и отразяваше благия глас.

Младоженците бяха подготвили изненада към уважаемите гости- лична хореография, валс на фона на песента „Върха на планината”. Наистина подходяща и така добре нагодена към обстановката.

Последваха поздрави в същия български дух. Първият от тях, който накара гостите да затихнат от възторг беше в изпълнение на млади танцьори, които представиха хореография по народни, македонски песни, втъкали в себе си свято послание, изречено от Ванга. Следваха три нежни песни, изпяти от лелята в акомпанимент на специален гост. Това, което вдигна на крака гостите бяха не само танците на дансинга, но и братът на младоженката, който отправи идивидуален поздрав към по-големия си вече брат с песен, която взриви масите. Заваляха бурни аплодисменти, подкрепяни от „Още, още”.

Дойде ред и на кумовата ръченица. Задачата им не беше никак лесна като се вземе в предвид, че се съревноваваха за даровете с професионални танцьори. Те пък направиха изненада на кумовото семейство като ги облякоха в народни одежди.  Кумът вадеше левчета от дълбока, шарена торбичка, на която не се виждаше дъното. В задружие обаче кумата и кумът успяха да измамят професионалистите и им отмъкнаха кокошката.

Както всяка сватба не минава без малка булка, така и тази си имаше цели пет малки хубавици, които самоотвержено подкрепяха младоженката в танците. Присъствието им на дансинга беше неотлъчно.    Изненадата за финал беше книга с пожелания в духа на сватбата- плетена на една кука дантела, естествени материали и пожълтели страници за повече автентичност. Книгата обходи гостите и в нея бяха оставени послания с любов и почит към младото семейство. Имаше и оригинален поздрав на редкия език мандарин.

Една истинска и много българска сватба, с кръшни хора и весели лица. Сватба, извадена от раклата на българската традиция. Сватба, която се запечатва в съзнанието и оставя само приятното ухание на трендафила.