Пешеходци из Дубай. Част IV

Нов ден, ново пътешествие. И то какво! Дълго очакваното сафари насред пустинята предстои да се осъществи.

Doors closing. Next station: Dubai desert

Бяла тойота Ланд Крузер ни чака пред входа на сградата, в която сме отседнали. Посреща ни усмихнат пакистанец, любезно се представя ”My name is Mahmud and I am your driver”. Настаняваме се удобно и потегляме. В приключението няма да сме сами, с нас са руснак и рускиня и две млади китайчета. Потегляме, чака ни дълъг път, докато стигнем крайна точка, пустинята между Дубай и Оман. Заговаряме се с руснаците, оказват се много приветливи хора, в което не сме имали и минимална доза съмнение, разказват с охота за посетените от тях забележителности и по междудругото вметват колко по-приятни щели да са впечатленията им ако са имали и по една стограмова водчица. Особено на Ферари влакчето.  За китайчетата не може да се каже, че са много комуникативни, но в последствие разбираме какви са били техните страхове. Докато пътуваме, погледът ми е залепен за прозореца, гледката е вече доказателство за номадските и ориенталски характеристики на арабите. И не само... Сглобени, кашонени къщурки, импровизирани веранди със столове от изтърбушени автомобили, по тях насядали дълго и белобради индийци. Тук-там се виждат кошари със стада камили, но най-внушителното е как бялата магистрала се превръща в жълт пясък.

Навлизаме в безкрайното жълто и започва спускане по пясъчните дюни. Тойотата се поклаща наляво-надясно, нагазва в дълбокия пясък и устремително прегазва дюна след дюна.

Усещането може да се сравни със затъване в калта, от където няма излизане, но ние се носим по гребените на пустинните хълмове. Шест картофа се люшкат и изпадат в невиждана еуфория. Нека се поправя, четири картофа. Последните два с китайски произход стенат едва доловимо, не смеят да издадат уплаха си, при всеки завой, при всяко спускане от върха на дюната. Чува се тъпо удряне на нечия глава в тавана на тойотата, май ще да е китайска. Нашият пакистански шофьор грижливо проверява състоянието ни, вижда, че Китай хамелеонски са се сляли с цвета на пустинята и натиска газта, за да прелети на следващата дюна.

Слънцето лека полека се скрива зад хоризонта и ние спираме за кратка почивка насред пустинята. Изумително! Жълтото се оказва оранчево-червено. Нагазваме боси, заравяме ръце в мекия и нагорещен от слънцето пясък. Около нас профучават бесни бъгита, Хамъри и Тойоти. Накъдето и да се обърнем, погледът обхваща само червен пясък на фона на едно изгарящо слънце. Сега ясно можем да видим спътниците си, олюляващите се китайци, готови да изплюят насъбралия се страх и веселите руснаци, пишещи имената си в пясъка. Тази руска усмивка не може да бъде подмината. Мъжът, видимо посребрял в косите от годините, висок и изправен мъж и жената, с млечно бяла кожа и румени бузи. Усмивката на мъжа е заслепяваща, заслепява ни златото в нея. Единадесет златни зъба, отгоре и отдолу и един заблудил се все още здрав, бял зъб. На това му се казва сто петдесет и четири карата усмивка. 

Екстремната част от сафарито е към своя край и китайчетата започват да нервничат, искат вкъщи, това изживяване им идва прекалено. Шофьорът ни Махмуд обаче е категоричен, че не може да става и дума за връщане в този момент, отиваме в един пригоден за вечеря на дълги маси стан. На входа ни приветстват три изморени камили с препаска на устата, за да не могат да изразят недоволството си като оплюят някого. Затова пък да ходят по малка нужда им е позволено и те го правят с голяма охота. Водачът им е удивителен пакистанец с контузена ръка. Каква картина само, еднорък водач на камили, една ръка е достатъчна да тегли повода. Опашката е внуштелна, китайци, индийци чакат да се качат на камилите и да се овековечат с фотография за идните поколения. Станът представлява голямо заграждение с наредени ниски, почти до земята маси и възглавнички с предназначение столчета. Встрани има шатри за напитки, храна, фотографии със сокол и традиционни облекла, хена и килими. Програмата е открита и на сцената излизат танцьори в бели роби и пръчки в ръце. Предстои да изпълнят традиционен арабски танц, който наподобява овчарска молитва за дъжд. Следва бейли денс, после приканват хора от публиката да се пристрашат и излязат на сцената да потанцуват. Идва кулминацията на програмата, време е за вечеря! Извиват се опашки от огладнели индийци, тук-там се белва някой европеец. За щастие европейците са с предимство и не се налага да се чака за шишче пилешко и телешко месо. Храната е изненадващо вкусна, заслужава си да повторим порциите.  Потретване обаче няма да ни огрее, индийците са изяли всичкото дори допълнително изпечено месо. Гладен народ са, трябва да им се влезе в положение. Освен, че се тъплят за ядене, правят навалица и пред тоалетните. И тук подхождаме с разбиране. Яли и се веселили, време е за тръгване обратно.

Слънцето отдавна се е скрило, луната е заела неговото място. На лунна светлина, пустинята изглежда черна. Изумлението настъпва, в момента, в който излизаме на магистралата. От двете ни страни се издигат пясъчните дюни, а по тях като гарвани са накацали местни араби, кладят огньове, насядали в кръг дават началото на вечерното, родово събрание. Ефирната телевизия е с отличен сигнал дори и сред пясъците. Навън, сред природата да гледаш телевизия е сигурно много по-вълнуващо, има и такива ентусиасти. Как да започне пикникът в пустинята без вечерната молитва, килимчето се разпъва и всичко върви по реда си.

Не мога да не призная, че този последен ден в Емирствата ни донесе повече от положителни емоции. Показа ни културата, доказа, че нравите и традициите не са изгубени зад стъклените небостъргачи, всичко е съхранено и носи своето очарование по свой начин.

Doors closing. Last station: DWC (Dubai World Center/ Al Maktoum International Airport)

Пешеходци из Дубай. Част III

Дубайското утро чука по прозорците, прониква иззад завесите и ни събужда принудително. Време е да потегляме към следващата дестинация

Doors closing. Next station: Abu Dhabi/ Ferrari World

Бих описала този ден като най-вълнуващия по времето на престоя ни в Обединените Арабски емирства. Не без перипетии, не без напрежение и не по-малко- без прилив на емоции и възхищение. От Ибн Батута мол тръгват автобуси за столицата на Емирствата, Абу Даби. Преди да се качим в автобуса се уверяваме, че една от спирките е Ферари Уорлд. Оказва се, че Ферари се намира на леко отклонение от магистралата за Абу Даби и се налага да слезем съвсем в началото на емирството, първа спирка Ал Шахама. И ето го първият шок! Спирката е насред пустинята, магистрала, а от двете й страни пустош. Двама съмнителни агента, които играят ролята на таксиметрови превозвачи, ни уговарят да ползваме услугите им, за да ни закарат до Ферари. Гледаме колите, гледаме черните лица, слушаме мижавия им английски и изпадаме в начална степен на тревога ”А сега накъде?”. Нямаме избор, ще се возим при един от агентите. Сваляме цената с жестомимична помощ и се качваме. Истински късмет е, че тази машина ни закарва до Ферари. Имаше риск някое от колелата й да изпадне някъде по магистралата.

Ферари е пред нас, но отваря ”след десет”. Това е широко понятие за начало на работно време, но си има своето обяснение. Наистина Ферари отвори врати след десет часа, но само вратите. Касите започнаха работа след около още половин час, а входът за посетители към атракциите беше достъпен след още половин час. Входът да, но атракциите не. Единствено високоскоростното влакче приема ентусиасти. След като се качихме и след като крещях с раздрано гърло, че искам да сляза, разбирам защо само тази атракция е работела в началото на деня. След като я преживеете, може спокойно да пропуснете останалите и няма да ви е грижа дали някоя друга работи. Това е най-бързото влакче в света, изстрелва с 240 км/ч. За всички други забавления нямах сили, нямах глас, нямах кураж. Мога да кажа, че картингът е доста забавен и е едно реално изживяване като изключим прекараното време в опити за регистрация. Поне накрая могат да ви изтипосат във фейсбук като участник и претендент за пилот от една бъдеща Формула 1. Като споменах Формулата, идва моментът, в който напускаме Ферари и хващаме безплатно автобусче, което се движи в рамките на Яз Айлънд (Yas Island). То ни отвежда до пистата на Формула 1. Полюбувахме й се малко, аз се поразмечтах какво би било да срещна Кими Райконен, но за кратко, защото следващата забележителност ни зове.

Doors closing. Next station: Abu Dhabi, Sheikh Zayed Grand Mosque

Пристигаме и единсвеното, което ми идва на ум да изкрещя е ”Удивително!”. Думите тук не могат да опишат цялата прелест и витаеща във въздуха аура на джамията. Безкрайно бяло, чисто и отразяващо слънцето!

Жените трябва да са облечени в абая, която се оказва предизвикателство за мен, дълга и непокорна, запарваща и неудобна. Мъжете- със затворени обувки и дълги панталони.

Първото, което виждаме са куполите на джамията, но в следващия миг, когато зърнем гладкия мрамор, толкова лъскав, толкова снежно бял... Занемяваме. Цялото пространство е покрито с мрамор на цветя, насред белотата, се ширят кафяво-жълто-оранжеви, мраморни цветя. Бяла приказка край нас расте! Събуваме се и влизаме в джамията. Отвътре е украсена с полилеи от камъни Сваровски, стените са покрити с фигури от цветя и надписи на арабски. Килимът зелен с бродирани червени цветя. Това е раят на шейх Зааяд. Бялото е памуковият рай, а зелетото- земята, посипана с ароматни цветя. В ефирността се чува молитвата, която денонощтно се чете за Бащата на нацията. Свечерява се и зад белите куполи преваля слънцето. 

Пред джамията е пълно с таксита. Моментът за големия пазарлък настъпва и започват уговорките. Доволни от договорената цена, отиваме към Емирейтс палас. Какво ли е да си в седем звезден хотел, предстои да видим.

Doors closing. Next station: Abu Dhabi/ Emirates palace 7*

Палатът е разположен сред огромен парк, зелен и осветен, а самият той блести в жълти нюанси. Вътре е още по-блестяш с тежките си канапета, златните маси, фигуралния таван и най-внушителното, позлатени асансьори. Мен лично ме впечатлиха огромните килими, които украсяват стените над стълбището към коридорите със стаи за настаняване. От едната страна картината изобразява хотела през деня, а от другата- нощен поглед. Насред огромното предверие звучи джаз. Красива, руса жена, самата тя от злато, свири на флейта, акомпанират й цигулка и пиано. С две думи звезден прах- злато и мечти!

Тръгваме си и на гарата се сблъскваме с нова, индйска вълна. Шофьорът е арогантен и за първи път не успяваме да влезем в схватка за преговори. Той е гладен и иска да си ходи, да се омаже с къри и да си легне неизмит.

Нужно е да поясня, че автобусният превоз, метро, трамвай се заплащат с чекиране на карта, в която може да се добавя кредит. С такива карти сме и ние, но се оказва, че в едната няма достатъчно наличност, за да покрие цената на билета и се налага да отскоча до гишето за истински, хартиен билет. Шофьорът не е никак очарован, че ще ме чака и заплашително предупреждава, че тръгва след точно една минута. За тази една минута аз се изстрелвам към гишето, а там ме чака една дълга брада, която няма никакво намерение да побърза с издаването на билета. Накрая ми заявява, че няма да върне и затова ще удържи пет дирхама повече. Ако се върна с точна сума, може и да ми върне парите. Затичвам се обратно към автобуса, а там изгладнелият шофьор затваря вратите на автобуса под носа ми. Не е склонен на никакви компромиси и се налага да се кача с пет дирхама по-малко в джоба си. Тук принципността и човешките потребности не са от значение, гладен ли е индиецът, остава непреклоним.

На следващия ден ни очакват нови приключения, време за терзания няма!

Следва продължение...

Пешеходци из Дубай: Част II

Doors closing. Next station: Al Quiadah

Слизаме на станция Ал Киада и се опитваме да хванем такси, за да идем до Ал Мамзар парк бийч. Районът е прекрасен- палми, зеленина, цветя, паркови площи, съвсем различен свят от лъскавите, стъклени прозорци на небостъргачите в самия Дубай. Намираме се на границата със съседното емирство, Шарджа. Оказва се, че достъпът до плажа е разграфен според дните на седмицата. Понеделник и сряда са определени само за жени и деца, а в останалите дни от седмицата и за мъже. Само тук може да се види арабин с една от жените си да хвърлят рибарски въдици в океана. Няма да се изненадам ако жените са по-умелите рибарки, все пак те имат право на престой седем дни в седмицата по плажовете.  Паркът е огромен, а плажната ивица- широка, с палми и ситен пясък. За съжаление доста неподдържан, но пък това някак остава на заден план, когато се взираш в безкрайното синьо на Индийския океан. Водата е кристално чиста, навсякъде плуват рибки, които са доста коварни, хапливи малки гадинки. Руската реч е фон на цялата картина, а руските гларуси наистина правят впечатление. Замислям се дали се опитват да подражават на българските, но ми става ясно, че са далеч от успеваемостта на нашите незаменими момчета. Руските някак не успяват да се докажат пред рускините. Арабските гларуси са по-уравновесени, те само наблюдават и въздишат под мустак ”Машала”.

От една страна е това неуморимо синьо, което се носи по вълните, а от другата страна това същото синьо се отразява в стъклата на небостъргачите. Природата и човешкият прогрес се вплитат в едно цяло.

На излизане от парка се натъкваме на солидна опашка от хора. Оказва се, че чакат за такси. Удивително е как спазват ред и как на никого на му хрумва, че ако се поразходят малко по алеята, вероятността да хванат такси е много по-голяма. Това е да си българин, винаги знаеш как да надхитриш останалите, не с лошо, просто с малко повече прозорливост.

Doors closing. Next station: Burj Al Arab

Налага се да хванем такси, за наш лош късмет по време на трафик. А за още по-лош късмет, на една от магистралите има катастрофа. И по индийски стандарт, ако в едната посока на движение на магистралата има инцидент, то в другата ще има зяпачи. Шофьорите в Дубай са със свой собствен стил, ограниченията и пешеходните ленти не са задължителни, но задължително правило, на базата на опита, е да напомняте на индийския си шофьор на такси коя е крайната дестинация, защото в противен случай рискувате да ви откара на напълно друго място. Както казах, имат си стил хората. Всичко обаче е въпрос на сериозен пазарлък, предизвикваме уважение у тях само ако покажем, че държим на своето. Крайната цел, Бурдж Ал Араб е вече пред нас, но достъпът до нея е позволен само с посещение на някой от ресторантите в хотела. След залез слънце Бурджът заблестява в различни цветове. Какво би значел кораб в морето без една силна вълна. В непосредствена близост до лодката е разбира се вълната. Хотел Джумейра ни приветства с осветени, палмови дръвчета и фонтани.

Колкото и да не ни се иска, налага се пак да хванем такси в посока Ибн Батута мол. Този път шофьорът е чернокож и мога да кажа значително по-ориентиран от индийските си колеги. За този мол само бяхме чували, но сега останахме приятно изненадани от идеята за него. Построен е в шест различни стила, характерни за шест различни страни. Дали заради многочислеността си, но китайската част е най-голяма. В червени краски,с драконски елементи, изобщо набляга се на величието на китайските династии. Следва кът, посветен на индийската слава с отдадена почит към служещия на индийците слон. Минаваме през Египет и фараоните, през Персия и чистото синьо небе, през Андалусия и Тунис. 
За по-лежерните натури, всеки мол предлага мол таксита, ей така, да си седите, да си се возите и в същото време да обикаляте по магазините. Комфорт! Изненадващо е, че навсякъде по всяко време се върти алъшверишът. Без значение е, дали сме насред улицата, дали в мола, ей така, от уважение към културата, можем да започнем пазарлък и да го приключим с що- годе изгодна покупка. Нека поне така си мислим, за наше успокоение.

Свърши се и този ден. Doors closing. Next station: Dubai Internet City. С разходката продължаваме утре...

Пешеходци из Дубай. Част I

Размишлявах кой е най-подходящият начин, по който може да се опише едно пътуване и то не до къде да е, а до Дубай. Реших, че най-скоростно би било ако се представи като станции на дубайското метро- надземно, с широка гледка, експресно, и препълнено, но в тези редове ще е препълнено повече с истории, отколкото с хора. Ще го разделя в няколко части, за да не отегчавам със словесно разточителство. И така първа спирка:

Doors closing. Next station: Al Fahidi

Озоваваме се в старата част на Дубай, където се намира музеят на Дубай, пазарът на златото и подправките и разбира се единствената по рода си разходка с лодка, наречена абра. Още на изхода от метро станцията те лъхва запареният мирис на индийски гозби. Нагоре- надолу се разхождат загорели от слънцето индийци, вперват поглед в теб, което има и своето обяснение, в тази част на града светлата кожа може да се види единствено пред и в музея. По настървеното индийско око, жадно за бяла жена, разбираме, че тук лесно може да се изтъргува момиче или не толкова лесно, тъй като цената вероятно няма да е много висока. Без усилие стигаме до музея, който предлага експозиции насред двора и затворена част с восъчни фигури, пресъздаващи бита на местните преди Дубай да се превърне в мегаполис. На излизане от музея тръгваме по улица, която ще ни отведе до тържището на платове. Ако тук не ви излъжат да си купите истински кашмирен шал, значи наистина сте устойчиви натури. Тълпа от индийци се нахвърля върху ни да пробваме техните шалове, всички сме ”friends”, купувачите са ”boss” и ”madam”. Измъкнете ли се от лапите на търговците хиени, ще се озовете на пристанището с лодки.

 Разходката с абра е за всички, които искат да се убедят с очите си в завидните умения на индийските лодкари да управляват съоръженията с крака, докато водят умели преговори за по-дълъг престой на лодката, което разбира се, ще ви струва и по-висока сума. След като се загледах в усмивката на няколко лодкаря или по-точно в зъбите им, се зачудих, дали са почервенели от изобилието индийски поправки или пък ги къносват на тайни обреди. Това ми дава повод за задълбочено проучване на индийските обичаи. Да се върнем обаче към лодкаря и неговата ладия лека. Разходката дава възможност да се видят небостъргачите на ”Rolex” и палатът на шейха, за съжаление от задната страна. След като акостираме на отсрещния бряг, веднага попадаме в света на подправките, а след това и на заслепяващото злато. Украшения с неизмерими размери могат да ви оставят без дъх и без слов. Златни гривни и колиета с тегло на златна кокошка висят по витрините на магазините. Тези накити са предимно за индийките, но пък определено спират всеки един минувач да им се полюбува. Неусетно наближава обяд и настава паника. Магазините спускат кепенци, продавачите уклончиво се извиняват, време е за обяд. Ако имате повече късмет, може да видите как продавачите от цялата фамилия се събират в един магазин, нареждат се в кръг на земята и апетитно похапват, досущ като восъчните фигури в музея. Старата част на Дубай е очарователна със своя замръзнал във времето дух. Музеят се простира отвъд пределите си.

Doors closing. Next station: Burj Khalifa/ Dubai Mall

Топла връзка от изхода на метро станцията, през мола и се озоваваме пред входа на най-високата сграда в света. Със своите 828 метра всява колкото удивление, толкова и страх, страх от високото. Асансьорът, който отвежда до етажа с гледка към цял Дубай ни изстрелва за 60 секунди до 550 метра височина. От тук гледката е удивителна, сякаш кръжиш над цялото емирство със самолет, всяка друга сграда изглежда незначителна. Само Дубай Мол сякаш се отличава с мащабността си, и докато съзерцаваме фонтаните от горе, нямаме търпение слънцето да се спусне зад хоризонта и струите вода от фонтана да затанцуват. 

Слънцето преваля и Дубай се превръща от безцветен мегаполис сред пустиня в греещ оазис. Светлините на отделните сгради заблестяват последователно и стъклените здания отразяват последните червени, слънчеви лъчи. Настава здрач, но не за дълго. Фонтанът пламва и заиграва в кръгови форми. Липсва само музиката, затова слизаме обратно с високоскоростния асансьор и се отправяме към изхода, за да наблюдаваме песента и танца на фонтана. Изумителна гледка! Поклон на ляво, поклон надясно, завтртане, изкачване- водната игра е в своята стихия. Човек би могъл безспирно да стои и да се наслаждава на танцуващите струи вода.

Този ден свърши, следва продължение...