Пешеходци из Дубай. Част IV

Нов ден, ново пътешествие. И то какво! Дълго очакваното сафари насред пустинята предстои да се осъществи.

Doors closing. Next station: Dubai desert

Бяла тойота Ланд Крузер ни чака пред входа на сградата, в която сме отседнали. Посреща ни усмихнат пакистанец, любезно се представя ”My name is Mahmud and I am your driver”. Настаняваме се удобно и потегляме. В приключението няма да сме сами, с нас са руснак и рускиня и две млади китайчета. Потегляме, чака ни дълъг път, докато стигнем крайна точка, пустинята между Дубай и Оман. Заговаряме се с руснаците, оказват се много приветливи хора, в което не сме имали и минимална доза съмнение, разказват с охота за посетените от тях забележителности и по междудругото вметват колко по-приятни щели да са впечатленията им ако са имали и по една стограмова водчица. Особено на Ферари влакчето.  За китайчетата не може да се каже, че са много комуникативни, но в последствие разбираме какви са били техните страхове. Докато пътуваме, погледът ми е залепен за прозореца, гледката е вече доказателство за номадските и ориенталски характеристики на арабите. И не само... Сглобени, кашонени къщурки, импровизирани веранди със столове от изтърбушени автомобили, по тях насядали дълго и белобради индийци. Тук-там се виждат кошари със стада камили, но най-внушителното е как бялата магистрала се превръща в жълт пясък.

Навлизаме в безкрайното жълто и започва спускане по пясъчните дюни. Тойотата се поклаща наляво-надясно, нагазва в дълбокия пясък и устремително прегазва дюна след дюна.

Усещането може да се сравни със затъване в калта, от където няма излизане, но ние се носим по гребените на пустинните хълмове. Шест картофа се люшкат и изпадат в невиждана еуфория. Нека се поправя, четири картофа. Последните два с китайски произход стенат едва доловимо, не смеят да издадат уплаха си, при всеки завой, при всяко спускане от върха на дюната. Чува се тъпо удряне на нечия глава в тавана на тойотата, май ще да е китайска. Нашият пакистански шофьор грижливо проверява състоянието ни, вижда, че Китай хамелеонски са се сляли с цвета на пустинята и натиска газта, за да прелети на следващата дюна.

Слънцето лека полека се скрива зад хоризонта и ние спираме за кратка почивка насред пустинята. Изумително! Жълтото се оказва оранчево-червено. Нагазваме боси, заравяме ръце в мекия и нагорещен от слънцето пясък. Около нас профучават бесни бъгита, Хамъри и Тойоти. Накъдето и да се обърнем, погледът обхваща само червен пясък на фона на едно изгарящо слънце. Сега ясно можем да видим спътниците си, олюляващите се китайци, готови да изплюят насъбралия се страх и веселите руснаци, пишещи имената си в пясъка. Тази руска усмивка не може да бъде подмината. Мъжът, видимо посребрял в косите от годините, висок и изправен мъж и жената, с млечно бяла кожа и румени бузи. Усмивката на мъжа е заслепяваща, заслепява ни златото в нея. Единадесет златни зъба, отгоре и отдолу и един заблудил се все още здрав, бял зъб. На това му се казва сто петдесет и четири карата усмивка. 

Екстремната част от сафарито е към своя край и китайчетата започват да нервничат, искат вкъщи, това изживяване им идва прекалено. Шофьорът ни Махмуд обаче е категоричен, че не може да става и дума за връщане в този момент, отиваме в един пригоден за вечеря на дълги маси стан. На входа ни приветстват три изморени камили с препаска на устата, за да не могат да изразят недоволството си като оплюят някого. Затова пък да ходят по малка нужда им е позволено и те го правят с голяма охота. Водачът им е удивителен пакистанец с контузена ръка. Каква картина само, еднорък водач на камили, една ръка е достатъчна да тегли повода. Опашката е внуштелна, китайци, индийци чакат да се качат на камилите и да се овековечат с фотография за идните поколения. Станът представлява голямо заграждение с наредени ниски, почти до земята маси и възглавнички с предназначение столчета. Встрани има шатри за напитки, храна, фотографии със сокол и традиционни облекла, хена и килими. Програмата е открита и на сцената излизат танцьори в бели роби и пръчки в ръце. Предстои да изпълнят традиционен арабски танц, който наподобява овчарска молитва за дъжд. Следва бейли денс, после приканват хора от публиката да се пристрашат и излязат на сцената да потанцуват. Идва кулминацията на програмата, време е за вечеря! Извиват се опашки от огладнели индийци, тук-там се белва някой европеец. За щастие европейците са с предимство и не се налага да се чака за шишче пилешко и телешко месо. Храната е изненадващо вкусна, заслужава си да повторим порциите.  Потретване обаче няма да ни огрее, индийците са изяли всичкото дори допълнително изпечено месо. Гладен народ са, трябва да им се влезе в положение. Освен, че се тъплят за ядене, правят навалица и пред тоалетните. И тук подхождаме с разбиране. Яли и се веселили, време е за тръгване обратно.

Слънцето отдавна се е скрило, луната е заела неговото място. На лунна светлина, пустинята изглежда черна. Изумлението настъпва, в момента, в който излизаме на магистралата. От двете ни страни се издигат пясъчните дюни, а по тях като гарвани са накацали местни араби, кладят огньове, насядали в кръг дават началото на вечерното, родово събрание. Ефирната телевизия е с отличен сигнал дори и сред пясъците. Навън, сред природата да гледаш телевизия е сигурно много по-вълнуващо, има и такива ентусиасти. Как да започне пикникът в пустинята без вечерната молитва, килимчето се разпъва и всичко върви по реда си.

Не мога да не призная, че този последен ден в Емирствата ни донесе повече от положителни емоции. Показа ни културата, доказа, че нравите и традициите не са изгубени зад стъклените небостъргачи, всичко е съхранено и носи своето очарование по свой начин.

Doors closing. Last station: DWC (Dubai World Center/ Al Maktoum International Airport)