Стефан Данаилов и „Романът на моя живот”- официално представяне в Народния театър

9-ти декември е рожден ден на много хора. Един от тях е Мастър. Един от тях е Стефан Данаилов. На своята 75-та годишнина бе представена и неговата автобиографична книга „Романът на моя живот” по грандиозен и единствен по рода си начин в Народния театър.

Съвсем случайно и неочаквано точно преди самото представяне получих покана за него. За миг дори не се поколебах да я приема и да отида. Това е като сбъдната мечта- да отпразнуваш рождения ден на един Голям и Велик българин, който със своето творчество, идеи и приятелство е вдъхвал сила, пораждал е възхита поколения наред.

Стефан Данаилов е само един и само по един изумителен начин може да се представи живота му. Една книга не е достатъчна, едно интервю или разказ не са изчерпателни, но едно преживяване и съпреживяване е много повече! Представянето на книгата му беше поднесеено много нестандартно, което беше изненада и за самия Мастър.

Още с прекрачване прага на Народния театър се усети силното присъствие на значими лица от българската интелифенция- културни дейци, цяло актьорско съсловие от студенти до заслужили артисти, политически фигури. Българската аристокрация беше удостоила с почит Стефан Данаилов.

На първи балкон централните места се заемаха от президента на Република България Румен Радев и спругата му, до него седяха Симеон Сакскобургготски, презнидентът Георги Първанов (2002-2012), кметът на София Йорданка Фъндъкова, Сергей Станишев, Вежди Рашидов, Цвета Караянчева и др.

Първите редове пред сцената бяха отделени за студенти на Стефан Данаилов. По-задните редове бяха, както за политически фигури така и за популярни имена от театъра и киното.

Истинска еуфория настана, когато Стефан Данаилов влезе в залата. Всички гости станаха на крака и бурно аплодираха. Той зае своето място в публиката. Беше време да започне представянето. Като за начало с класическа музика, последвано от енергично изпълнение на Виво Монтана.

На сцената излезе Мариус Донкин с прочувствена реч, в която запомнящи за мен се оказаха пожеланията към Стефан Данаилов- „Бъди Здрав! Здрав! Здрав!” и завършекът „Обичам те!”

Последва пролог, представен от един от водещите актьори в телевизионния и кинодублаж. Детските години бяха представени от Сашо Кадиев и Башар Рахал. Четейки редове от книгата, те играеха с телата си, с гласа си и ни пренасяха там, назад в годините, сякаш сме свидетели. Като на кино.

Истински смях настана и в последвалите разкази за казармата и първите стъпки в киното като популярен в цяла България актьор. Представени бяха от Владимир Карамфилов- Въргала, Дарин Ангелов и Евгени Будинов.
Между историите се вмъкваше песен или танц в изпълнение на Самия Ламбо, излъчвано на голям екран от сцената, кадри от негови незабравими участия в телевизионни празнични продукции. Зрелите години бяха поверени на Ненчо Илчев, който разсмя публиката с историята за Димитровската награда и последвалото прочувствено слово, представено от Силвия Лулчева. Историята, разказана от нея бе личното и семейството за Стефан Данаилов. Тук дори и професионализмът не й помогна да не изрази емоциите си. Разплака се...

Както след всяко зло идва нещо добре, след този момент на тъга последва песен в изпълнение на трима студенти на Мастъра- „Светът е за двама”.

Стефан Данаилов, тази скала в бурното море, наречено България, се изправи и поднесе благодарности към хората, участвали в създаването на книгата. По своему благ и весел си спомни за предишните годишнини и с чувството си за хумор си обеща още такива.  Министър Банов награди Стефан Данаилов с орден Златен век, и както сам той каза, тъй като Стефан обичал да го награждават. Голяма сцена в Народния театър беше на крака и аплодираше Единствения Стефан Данаилов! 

За финал имаше поздравителна картичка в изпълнение на неговите студенти. Солисти бяха Дарин и Деян Ангелови. Накрая извикаха многократно „Мастър!”, а публиката не спираше да аплодира.

За мен беше чест да съм там, да преживеч това щастие. Докато се прибирах към къщи си мислех, какво е щастие? Едно емоционално преживяване, което те кара да летиш, да искаш да споделиш това силно вълнение с целия свят. Е, аз го изживях и искам да споделя вълнението си с всички, защото Стефан Данаилов заслужава тази народна обич!

Работилничка за красота

Фризьорският салон на Маца е посещаван от каймака на града. Няма уважавана себе си лейди, която да не е чувала за него. Поради тази причина салонът носи краткото, но пълнозначно име „При Маца”. Някои невежи биха казали, че името е малко кръчмарско, но всеки знае, „При Маца” е работилница за илюзии и красота. За някои- илюзии, че след тричасов престой са разкрасени до неузнаваемост, за други- блян към естетика. Във всеки случай работилницата за илюзии и красота трансформира за добро или за лошо.

Вчера бях при Маца. Тричасови процедури нямаше, но и малкото, на което станах свидетел беше достатъчно, за да заключа, че се числя към съсловието на невежите.

В салона влезе руса дама със силно подчертани мигли. Сините й очи блестяха под напластените с черно мигли. Закръглените й бузки изпъваха светлото лице. Казваше се Дорчето.

Дорчето поде разговор за малкия си питомник на име Ръсти. Дорчето се тресеше от притеснение за настъпващата зима и факта, че Ръсти все още няма зимно елече. Не било толкова лесно да се облече кученце. Особено, когато е с характер и не обича дрешки с ръкавчета. За вечерните разходки в парка купила светеща каишка.

Дорчето имаше и други вълнения. Косата й падала. Дали от времето, дали от изтощение. Препоръчаха й конски шампоан. Дорчето обаче не е животно, тя не може да приеме да третира себе си, пък било то и само косата си като животно.

Затова тази мила дама, изпълнена с любов към живтоните и най-вече към своя външен вид редовно посещава Маца. Така не й се налага да си купува конски шампоан. Маца я преобразява в истинска, сияеща звезда.

Постепенно салонът се изпълни с прииждащи дами, все мераклийки в преследване на красотата.

Верчето например имаше запазен час за мигли. По тази точка в дневния ред се оказах доста неподготвена. Това било тренд. Изкуствени мигли, които да подчертаят погледа. Е, в повечето случаи по мое скромно мнение си остават изкуствени. Верчето обаче има жизнена нужда от мигли. Те й дават усешане за Барби в свят на Кеновци. След Верчето влезе Танчето. Също с жизнена нужда от мигли. Особено след като й се наложило зад граница да ги махне със собствените си ръце. Сега се чувствала осакатена без дългите мигли.

Дойде и моят ред. Почувствах неудобство да потвърдя от колко дълго не съм посещавала фризьор, защото тези дами са от друго измерение. В техния свят е осъдително да не идеш при Маца поне веднъж седмично.  Докато седях на фризьорския стол влезе Ленчето. Жена в предпенсионна възраст, но поддържана. Със сериозно подчертан поглед в черно. Не за внушение, а моливът е оставил силна следа. Косата драстично констратираше на погледа. От черни очи до перхидролено сиви коси, свити на кок. Ленчето беше следващата и докато аз се готвех да изляза с периферно зрение видях как тя развърза кока и косата не помръдна. Остана така, както беше вързана. Ленчето помоли за четка и о, боже...Ако Дорчето имаше задръжки да третира косата си като конска опашка, то Ленчето не страдаше от тези предразсъдъци и с резки напъни разрезваше топката коса на главата си с четка за разресване на конска грива.

Защо споделям всичко това? Всеки има нужда от илюзии и мечти. Всеки гони красотата, някои я надминават, други просто не я догонват. Копнежът по красиво остава. Знаете, истински красивото е невидимо за очите. Интерпретацията е свободна.

Балкон Олимпиада

В България се строи като за олимпийски маратон. Никнат сгради като гъби след дъжд. Резултатът е съседът от съседната постройка е на една ръка разстояние от балкона ни. Без ни най-малко да искаме знаем кой как спи, кой какви долни гащи е обул или кой как си простира чорапите. Изобщо живеем си задружно в квартал Дружба и си другаруваме по съседски през балкона. До тук ни отведе задругата в блок Олимп.

Дом Менделееви

Менделеев живее на третия етаж. Менделеев има развълнувани коси. Менделеев носи черни тениски с разни мрачни символи. Менделеев прекарва всяка свободна минута на своя балкон, а той има мнооого свободно време ако се вземе в предвид престоят му на балкона. Менделеев обича да пуши и да пие всякакви цветове напитки, от бяло, през зелено като се стигне до червено. Призматично пречупване на светлината... вероятно. Менделеев не обича да държи врата на балкона отворена затова изобретателно е предвидил канапена връзчица, която регулира отвора на балконската врата. Седи си Менделеев на дървеното столче, отпива от цветната напитка и дръпва дълбоко от тютюна. Преглежда дневния печат в телефона си, а след това с наслада се отдава на съзерцание в нищото. И така всеки ден по десет пъти на ден.

Дом Мосадови

Мосад живее на третия етаж, отляво на Менделеев. Мосад е космат. Мосад е малък, с игриви очички и черна муцунка. Мосад е йорки.  По престоя си на балкона Мосад не се отличава значително от Менделеев. Разликата е в целите. Мосад със силното си обоняние и способността да вижда на далеко, благодарение на фризираната си главичка, той следи за всяко движение, случващо се в околоблоковото пространство. Нищо не убягва от зоркия му поглед. Ако можеше да говори какво ли би могъл да изнесе като секретна информация?... Понякога добрата стопанка го извиква ласкаво да влезе вътре за вечеря, но Мосад е приел длъжността си на таен агент присърце. С риск за живота си той провесва малкото си телце през решетката на балкона и отмята в главата си какво точно пие Менделеев. Вероятно по другарски би се включил в наздравицата, но съседът му е в димна завеса и е неспособен да различи себе си, камо ли малкия космат Мосад.

Дом Даутфайърови

Мисис Даутфайър живее на втория етаж, точно под Менделеев. Мисис Даутфайър е той. Господин Даутфайър всеки ден прилежно простира поне по две перални. Вечер готви, а след вечеря прибира изсъхналото пране. Госпожа Даутфайър е руса. Тя не похабява гладко изправените си с преса коси на влажния въздух навън. Затова господин Даутфайър отменя своята лейди във всички домакински задължения. Госпожата не понася миризмата на готвено върху прелестната си коса. Затова господинът не протестира и роболепно приготвя вечерята всеки ден. Какво би станало ако по случайност Менделеев изтръска угарката си върху русите коси на Даутфайърова? Бедствие. Това би се случило. Господин Даутфайър ще трябва да иска обезщетение за нанесени телесни повреди върху нежната му съпруга. За щастие госпожата не излиза на балкона и е напълно застрахована от бедствия.

Дом Бохемски

Госпожица Бохемска живее на последния етаж. Госпожица Бохемска има огромен балкон, чиято квадратура е двойно по-голяма от спалнята й. Затова госпожица Бохемска не похабява квадратурата безцелно. Госпожица Бохемска има график. Всеки вторник кани гости. Госпожица Бохемска има много приятели. Всеки вторник на балкона й се пиршестува с печени на скара мръвки и хладни бири. Горкият Мосад, във вторник е нещастен. Уханието на печено месо се носи из въздуха и противно на физичните закони димът от печеното се стели по вертикала надолу. Спира до третия етаж от ляво и там остава. Мосад поглъща с малкия си нос целия дим и отбелязва с тъга, че пореден вторник не е поканен на сибитието на последния етаж. Пореден вторник ще вечера филия с пастет. Мосад е толкова нещастен, че даже не намира утеха в длъжността си на таен агент.

С такива страсти се живее в блок Олимп с нищо неотличаващ се от всеки друг блок в квартал Друбжа, с нищо отличаващ се от всеки друг блок, където и да било.

Победата на глупостта

Не мога да остана безучастна към това лишено от поанта говорене на стария ни новоизбран министър-председател. В деня на труда основната тема беше образованието или по-скоро нуждата от такова. И лидерът на ГЕРБ и сегашен министър-председател, и Левон Хампарцумян изказваха твърдения колко е важно образованието за развитието на икономиката ни. Да, обаче къде е това образование, за което говорят? И какво се прави за постигането на нивата от преди 30 години? 

Днес министър-председателят ни се пъчи гордо и натрапва своята победа над опонента си. В деня на клетвата приема властта от човек, който кратко и точно я предаде, а в отговор приемственикът му по стандартния си модел за нон сенс бръщолевене запя старата песен на стар глас. Нормално, на народ без образование е нужно да му се втълпява, да му се набива в съзнанието "Аз дадох власт, Аз управлявам, Аз определям, Аз, Аз..." Нужно е да се знае, за да не се обърка неукият народ. Държавата на необразования, беден български народ е нужно да се управлява от хора, които потретват, затвърждават позиции и власт. Нужно е да се обяснява многократно кой кого е бил и кой на кого е скъсал шортите на избори, да не би случайно бедният, необразован народ  все още да не знае кой решава в тази държава.

Чак се изморих да се напрягам да запомня чия е тази победа.  Така и не разбрах, кой кого победи на насила предизвиканите избори за разчистване на полето на властта. И ако министър-председателят им бил дал на тепсия властта на опонентите си как ги би на тези избори и не би ли сам себе си след като той еднолично натири държавата на неуките българи в тази кал?

Поне сега разбирам, че и на мен ми е нужно образование, за да разбера този првинциален манталитет на комуникация и увличане на масите. 

Няма ли кой да види как се гласува и по-важното за какво се гласува в малцинствениете квартали? Дали там имат нужда от потретване? Там има крещяща нужда от десетотетване, за да има повече кайма за кюфтета и кебапчета, а и някои петдесетолевки няма да са никак излишни. На това обаче му се казват честни избори. И честна победа! С образователен ценз! Знаят си цената, това е все пак знание.

Какво знаем обаче ние, тези, които сме ходили на училище? Дали си знаем цената щом се продаваме така евтино, щом се наведжаме, за да ни се оголят задните части, за да ни ритнат със замах? Ето, този ритник чакахме, сега идва за трети път с амбиция за пълен мандат. 

Образованието ще почака. Може и да доживеем да няма пълен член, да няма Й, да нямаме и азбука. На избори се гласува с лебедче или Х. Никъде не се гласува с Й, спокойно можем да я заличим от азбуката. 

Защо ли ми е да съм участна, какво може да се промени и как интелектът ще победи глупостта в нашата малка България? Интелектът е изкуствен и внесен отвън. Интелектът бяга от България, за да има почва за развитие на глупостта, за да има и следваща победа и по-следваща. Победите са важни, трябва да се повтарят, за да не се забравят и за да се следват. Да им пожелаем наслука!

Не ме е еня

Двадесет и първи век, години на технологичен прогрес,  на дайвърсити, криворазбрана демокрация, на бунтове и терор, а хората... хората не ги е еня. Европа монотонно мрънка за интеграция на нации, които не оправдават очакванията за такава, Доналд блуждае из Белия дом и все още не може да намери себе си, а България си избира за пореден, трети път да живее в цирк под зорката дрисура на властолюбив нарцис. Може да се получи неочаквано добра комбинация-манеж, пълен с дилетанти, пощурели патриоти и бензинджии на силни хапчета. В тази 3 в 1 комбинация се разпознава основно палячовщина. Все пак на цирк се ходи, за да се посмеем. Тъжната истина е, че България стана за смях. Кинг Конг се бие в гърдите и гръмко реве: Ще съм премиер, победих ПЕС. А нас? Нас не ни е еня.

И си казваме, кучетата си лаят, керванът си върви, не ни е грижа.

Това ще се търпи, да, ама не, защото инжинери решат в цирка мечките.

Отиваш на работа, вържиш си я съвестно и си мислиш „имам добри колеги, трудолюбиви, готови да помогнат”, докато не ти се наложи наистина да ти помогнат. Тогава идва моментът на огорчение, защото отсреща се чува единствено „Това не е моя работа, това не е моя отговорност”. Чудя се какво ли пък е тяхна отговорност на хората, които по личностни качества надминават Тартюф в старанието си да демонстрират колко са Гоуеми, колко са неповторими. Жалко, много жалко, защото такива натегачи са всъщност доста бедни душици.

Какво значи „Това не е моя работа, това не е моя отговорност”? Чия отговорност е да си помагаме, да разрешим проблем, да бъдем хора? Монетата има две страни. Веднъж ти помагаш, следващия път на теб ще ти се окаже помощ. Това е морален кодекс. За съжаление истината е, че сред нас е пълно с готованци, които искат да получават, но не е и да дават или даряват. Ние сме тези, които можем да застанем срещу това нежелание, ние сме тези, които можем да променим това.

Аз лично за себе си избирам да изхвърля такива хора от обкръжението си или най-малкото да игнорирам пристъствието им като ясно им се даде да разберат, че такъв паразитизъм не се посреща с добро.

Еня ли ви е за случващото се около нас, ена ли ви е за хората около вас? Покажете им, какво значи Човек, защото Човек за Човека е бог, но и Човек за човека е вълк!