Софийско утро

 

 

София осъмна със заледени улици и заснежени градини. Пътят до автобусната спирка беше дълъг, с безброй ситни стъпки и вперен поглед в замръзналите тротоари. Вървях и разсъждавах върху един от разказите на Иво Сиромахов, озаглавен ”Паметници”. Скулпторите на столицата ни оживяват, недоволни от отношението към тях, оскърбени и тънещи в забрава. Обидени от невежеството и плоския мироглед на съвременния гражданин. И като истински носители на клутурното наследство на България, те не изменят на патриархалните си възгледи за света, за съжаление остават неразбрани от българина. Възкликват с огорчение: Не сме народ, не сме народ, а мърша!

София осъмна със заледени улици и раздвижили се паметници. Стомата и камъкът оживяват, за да се опълчат на нравствената бедност, за да отмъстят за поруганите си личности. Пътят им е кратък, бунтът също. Един случаен министър на културата ги връща по местата им като им прави бетонни отливки, стегнати и здрави, за да не могат да се надигнат отново.

София осъмна спокойна, ледът сковаваше тротоарите, а вятърът поклащаше клоните, които скърцаха зловещо. Пътят до автобусната спирка беше дълъг, с безброй ситни крачки, но погледът ми търсеше паметниците, те обаче останаха скрити зад стоманата. Имаше обаче нещо ново, цветно и свежо по столичните улици. На всяка ситна крачка имаше по един шарен трафопост. Все още не знам чия е инициативата и коя умела ръка е нанасяла пъстри щрихи по сивите ламарини. В центъра, по ул. Граф Игнатиев можеш да срещнеш кокетна дама със загар и примамливи форми, а на отсрещния ъгъл сцена с тежки плюшени завеси. Десет крачки и зелена листна маса с росни капки те приковават във възхита. Дали пък снежинките не са се стопили и превърнали в роса? Най-силно впечатление прави трафопостът с творчески дух. От него те гледат омагьосващите очи на Деян Донков, лудата гениалност на Мариус и умерената ерудиция на Наум Шопов.

София осъмна със заледени улици и свищящ вятър, клоните се превиваха под напора на вятъра, хората подаваха лица изпод топлите шапки, само Културата ни стоеше каменна и гола, само трафопостовете бяха облечени в цветни краски и не се свеняха да ни се усмихнат в мразовитото утро.

Отново жива

                              

 

Камбаната на църквата удари осем пъти. Звънът се разнесе из града като екот в бездънна яма. Начало на новия ден, отново толкова обикновен, отново така сив, еднообразен и скучен. Просто ден като ден. С нищо по-различен от предния, по нищо приличащ на миналия. Само есенните листа даваха признаци за промяната на природата, жълто-кафевите отенъци на всичко обкръжаващо блестяха тъжно под слънчевите лъчи на умореното слънце. Такъв изглеждаше денят през погледа на Мина, такъв и се струваше животът, такова беше цялото и съществуване. Така и не разбра как и мина животът между вечните нощни странствания, сред многото любови, сред многото разочарования, сега Мина чувстваше умора от миналото си, от тежестта на тялото си.

Самата тя не можеше да даде отговор на въпроса, от къде това безразличие към света. Може би от там, от където идваше и животът в нея. Мина дори не знаеше кой всъщност е бащата на нероденото и още дете. Оскърбена и апатична, в лутане на въпроси и отговори, беше пропуснала възможността да премахне детето и така сега чувстваше това малко създание, още недоразвито в нея, като тежест, нещо което беше сринало мечтите и или поне илюзията за живот. Радостта на деня беше изчезнала, с нея си бяха отишли и благите усмивки и топлината на кафевите и очи. Сега в тях имаше метален отблясък, тъжен и студен, безжизнен и злобен.

Инертността я беше обхванала, а Мина не се и съпротивляваше. Остави  се по течението на деня, и така загуби  представа за нещастното си съществуване, в което господстваше безделие и отегчение.

Затова именно днес, в това си  състояние на потиснатост тя почувства желание да се разходи. Излезе и се качи на автобуса. В него тя се сблъска отново със сивотата на живота. Млади хора на ръба на отчаянието, старци с беззъби уста. Това ли е животът, едно голямо нищо, низ от обезобразени лица и събития, защо ни има?...- мислеше тя и дори започна да съжалява за намерението си да се поразходи. Реши, че е крайно време да слезе от този автобус, от тази Хараонова лодка. Мина се запъти към парка, седна на една пейка и закри лицето си с ръце, като че искаше да се скрие от света, като че искаше да забрави... И изведнъж почувства тъпа болка в главата, камъче я беше ударило. Отвори очи, а пред нея стоеше малко момченце, стоеше и се смееше, сочейки я с пръст. Това подразни Мина, но преди да успее да каже нещо, майката на детето се приближи и тихо му се скара. После дискретно помоли Мина за извинвние :

 -Простете, но знаете така са малките деца, ядосват ни, но носят най-големите радости в живота ни.

Мина само махна с ръка незначително и погледна разсеяно в друга посока. Опита се да не отдаде значение на случката, но без да осъзнава, тези думи на майката се запечатаха в съзнанието и. Постоя още известно време в парка, решена вече да си ходи, отново камъче я удари по главата. Мина се обърна и видя същото момченце, което пак се смееше със звънивото си гласче. Този път Мина се ядоса и изкрещя:

-   Хей, ти, малкият, какво искаш, и аз да те ударя?

В този момент майката, изумена от реакцията на Мина, и каза на висок глас, в който звучеше обида:

 - Наистина не разбирам каква майка ще бъдете, жал ми е за детето ви!

Мина не се почувства засегната, ни най-малко, напротив, изненадваше я тази жена: „вместо да се скара на детето си, тя се кара с мен” – недоумяваше тя.

Запъти се към автобусната спирка и когато автобусът дойде, тя отново усети предишната погнуса от тази градска паплач.

Прибра се в къщи, взе си душ и когато се приготви да си ляга...

Малкото създание в нея се раздвижи. За първи път Мина усети, че нещо в нея живее. Постоя съвсем малко така неподвижно в очакване на второ помръдване на бебето, но нищо. Изпита някакво странно вълнение, леки тръпки щипеха цялото и тяло. Какво ставаше, та до преди половин час тя гаснеше, както гаснеше есенният ден, а сега това малко човече я накара да се събуди от дългия кошмар. Мина погледна в огледалото и видя усмивка, широка и топла, тялото и все още трепереше, не от уплаха, не от болка, а от нетърпение ударът да се повтори.  Тя обхвана корема си с двете си ръце и му заговори:

 -Хей, мъниче, здравей, хайде пробвай пак!

В миг се опомни и се очуди на себе си, как ще си говори сама, че кой ли я слуша, но отново погледна корема си и разбра, че не е сама, че никога повече няма да бъде сама, искаше да продължава, да не спира да говори на това създание, когато изведнъж то отново ритна.

Това беше най-нежният ритник, който и поднасяше животът.

Нещо ново, нещо старо и нещо назаем

„Детска закуска“ или салама от нашето детство „Камчия“ или пък сладоледа „Ескимо“. Разпространението на всеки един от тези продукти се базира на спомена за тях, останал в нашето детство.

Не е по-различно и в света на изкуството. Театралните постановки, киното, концертните изяви са в своя възход. Жалко, че изкуството трябваше да чака години наред, за да се радва отново на публика. Свидетели сме на неговo

то повторно раждане и израстване. Билети за театрални постановки и концерти се изкупуват още с пускането им в продажба. Радвам се, че българинът най-накрая осъзна, че не е важно българските продукции и идеи да бъдат подобаващо оценявани навън, важното е те да се ценят от самите нас, но някои са все още далеч от това прозрение. Във всяка една нова идея лежи една стара, на която да се опре новата. Някак си новото още не е узряло, не е укрепнало и тук на помощ идват старите, творчески замисли и образи. Многобройни примери биха могли да се приложат, ще опитам да дам само някои. Не е случайно излъчването на филма „Вчера“ и веднага след него стартира новият сериал „Къде е Маги?“ със същите тези актьори, които видяхме във „Вчера“. „Стъпки в пясъка“ и „Светът е прекрасен и спасение дебне отсвякъде“ се движат между минало и настояще като ги съпоставят. 

Бяхме позабравили блестящите ни актьори и изпълнители и сега е време да си ги поприпомним. В последно време българските творци се изреждат да правят юбилейни концерти, а до скоро никой не си спомняше за тях. Подобни мащабни изяви направиха Краси Гюлмезов, Михаил Белчев, Тончо Русев, Георги Христов и много други. Предстоят такива на Маргарита Хранова и дует Ритон. Турнета заваляха из цялата страна, спонсорите вече не са дефицит.

Доста се отклоних от първоначалната си мисъл. Това, което ме провокира да размишлявам по темата, няма нищо общо с написаното до тук. Бях много изненадана и впечатлена от названията на две заведения, на които случайно попаднах. Помислих си, че това е нова тенденция сред привличането на клиенти. Колкото по-нестандартно, толкова по-будещо интерес.

Излезе от печат новият правописен речник на българските думи, в който са включени думи, на които според мен нямат място в книжовния ни език, тъй като добре се вписват в българския разговорен език. Но да се върна на имената на заведенията. Определям ги като неологизми, с архаизирани суфикси- Питиепродавница „Му се цока“ и Купонджийница „Aполония“. Наставката -ца подхожда на думи като браснарница, книжарница, баничарница, бакалница и др. Тези думи едва ли са включени в новия речник, но звучат много по-бъргарски, отколкото думи като тийнейджър и бизнес дама.

Как ли ще се възприеме преиздаването на стиховете на Смирненски, за който знаем, че умело въвежда куп неологизми в поезията си. Неговият „Юноша“ ще се казва „Тийнейджър“? Не поставям под въпрос компетентността на издателите, но не мога да се съглася в български речник да бъдат вписани като книжовни напълно чужди думи, докато в езика ни вече съществува дума със същото значение. Думите с техническа насоченост са нещо друго, някои от тях нямат еквивалент.

Мога да кажа, че ме радва да виждам уважение към миналото, възприемам го като уважение към историята. Тя не бива да бъде изтрита и забравена, нито пък изопачена. Радва ме, че виждам, че все повече се извлича от нея хубавото, което ни обединява като култура, което ни прави хора. Стремежите ни би трябвало да са насочени към съхраняване и обновяване на добрите спомени, а всеки от нас има такива.

Парад на предразсъдъците

”Парад”, един филм на Сърджан Драгоевич, една коопродукция на Сърбия, Германия, Унгария, Словения и Хърватска, един филм за културни и социални сблъсъци.

Всеки сръбски филм изобилства от несдържана емоция и искрен поток от нестихващи, красноречиви фрази, които сърбите са усвоили до съвършенство, но този филм носи в себе си едновременно културния мироглед на цяла Бивша Югославия и балкансия синдром да се смеем през сълзи.

Филмът разказва за бивш сръбски четник на име Лимон, собственик на Джудо клуб ”Караоке”, който се опитва в името на любовта си към красивата Бисерка да сформира ударен отряд от старите си врагове, четници от Хърватска, Черна Гора и Албания. Бисерка е решена на всичко, за да има мечтаната сватба, дори да принизи идеалите на Лимон и да го научи на толерантност и съпричастност, на вяра в задругата. Лимон от своя страна е готов да докаже любовта си и да задоволи прищявката на любимата си Биса...и да охранява гей парад. Животът му е протекъл между юмруци и на пръв поглед изглежда, че той никога не би могъл да превъзмогне неприязънта си към гей общността, към „болните”. Кой знае? Една разходка из Сърбия та чак до Албания ще промени мирогледа му и ще преосмисли света на бившето юмручно величие. Разходката е изпъстрена с комични ситуации, които те карат да се смееш неистово. На края отрядът е сформиран. Изпълнен с приятелска жертвоготовност, той ще срине границите на предразсъдъците. Гей парадът е на път да стане реалност, но и заплашва да се превърне в провал, както по своята същност, така и за охранителите. Оказва се, че сблъсъкът ще е неравнопоставен, многочилена скинарска група застрашава стремежите на шепата мечтатели. 

„Парад” е филм за семейните взаимоотношения, такива, каквито са в действителност и каквито не смеем да признаем. „Парад” е културен сблъсък, с трагичен развой, от който трябва да извлечем поука- ненасилвстената комуникация между хората, по природа братя.

WC- Welcome to the Closet-a

В разгара на лятото, когато във въздуха се носи мирзма на опушени шубраци и изгорели дънери, когато слънцето силно препича и изпича, аз искам с недоволство да спомена за още някои добре познати ни „аромати“. За тях навярно искаме по-скоро да забравим, но понякога това недоволство така упорито напира в мен, че само иска да излезе и да закрещи.

Това се случи един петъчен ден. По път за работа гледах изнервените столичани да припалват фасове с надеждата да дойде най-накрая автобусът, той идваше, а те безизтразно хвърляха догарящата цигара на тротоара като някои по-усърдни се изплюваха върху нея, за да я загасят. Други пък в желанието си да я довършат завинаги, за да не я използва повторно някой закъсал клошар, звучно се изхрачваха отгоре й.

До фаса куришка, до куришката плюнка. И така до безкрайност. Преглътнах с негодувание и се качих в автобуса. Колко несъществуващи залъци още щях да преглътна до края на деня... Седях си кротко и изведнъж, о, небеса! Мирише на крака!!! И не само!

Денят беше изпълнен с перипетии, но за тях тук няма да стане дума. Лирично ще се отклоня за момент, за да вметна кратко описание на съвремената жена. Тя е със самочувствие, видимо поддържана, благоуханна, но природно несъвършена. Защо го казвам ли? Надникнете в дамска тоалетна! Има една стара песен на Слим, малко вулгарна, но тук се вписва доста добре. Изяснява процеса на изхождане при мъжете и жените. Странно колко тоалетна хартия и вода се похабяват в дамските тоалетни, неудобно ще е да пояснявам и други детайлни „нужди“. А когато работиш с още 100 жени е наистина смущаващо да посетиш дамската тоалетна. Ще го кажа така: тя работи на принципа „след нас и потоп“.

До този момент на петъчния ден понасях с въздаржание уханията, носещи се навред. Дойде време да се кача на влака за родния град. Задух, пек и ве-це, очаквано недобра комбинация. Българските железници са отделна тема за разискване, каквото и да се каже, ще е недостатъчно. Седнах и зачаках часа на отпътуване. Влиза мъж на средна възраст, сандали с бели чорапи, казарменски колан, раирана риза и литър и половина Ариана за из път. Следващият- на средна възраст, прошарена коса, камизолка с джобче, от което старчи кутия Мурати и литър и половина Ариана за из път. Трети на средна възраст, мустаци, набола брада, потник и литър и половина Ариана за из път. Следавщият вече нямаше как да не остане незабелязан. Запалена цигара, жълта шапка с козирка и тесла под ръка. Видимо подпийнал, размахваше теслата и събираше по телефона дадените уж от него пари на заем на познати с цветущото обръщение „спермояд такъв”. Един въпрос се въртеше в съзнанието ми, какво ще се случи ако теслата се изплъзне от ръцето му. За щастие това се случи само веднъж и никой не пострада, а можеше. Както се изрази собственикът й, теслата е бръснач, оръжие, което реже и сече. Вероятно теслата беше главният събирач на раздадените заеми. 

Влакът тръгна. На всяко трака трак, по един пътник на средна възраст притичваше до ве-цето да освободи напиращата Ариана.

Този петък се превърна в съзтезание по надпикване. Кой щеше да е победителят на финала на деня, дамите или господата? Тъжно е да се признае, но победителят и победеният се оказа самият българин. Българинът е тънкообиден, но и с гордост понася обидите. България беше изобразена като клозета на Европа, а българинът преглътна обидата с огорчение. Далеч по обиден е фактът, че България, определена като клоаката на Европа, има дълъг еволюционен път, докато се оформи като анус.

С облекчение си легнах в късния петък и заспах с надеждата, че съботата ще е по-ведра от изминалия ден, освободена от недъзите на незрялото ни общество и пречистена от изкривеното разбиране на българина за красива България.

Един нов поглед върху "Ралица"

Разказвач: Като оная вечерница в небето, една бе в село Ралица девойка, и цяло село лудо бе по нея. (излиза Ралица на сцената). Сиротно чедо беше тя. Отколя замина нейний татко по гурбет, замина, и ни вест, ни кост от него... Ралица остана при леля си, и като свое чедо я тя отгледа. (излиза лелята; Ралица коленичи до нея и обляга глава на скута й. Лелята излиза, Ралица остава сама с менци в ръце).

„Блазе й с хубост” (излизат моми на сцената)

Първа мома: Блазе й с хубост!

Втора мома: Блазе комуто на честта се падне!

Третаа мома: Блазе й... Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост!

(Излиза Стоичко Влаха; върви наперено, пъчи гърди напред, задява Ралица, пощипва я по дупето. Момите се смеят)

Първа мома: Виж го ти, Стоичко Влаха задява нашата Ралица плаха.

Втора мома: Плаха ли? Нее, ти грешиш, сестро. Тя силно люби Иво Бойкин.

Третаа мома: Сиромах, ала са си лика и прилика.

(Излиза Иво и дръпва силно Ралица, която се опитва да се отскубне от ръцете на Стоичко Влаха. Иво и Ралица се прегръщат)

Разказвач: Той беше строен явор столоват, тя тънка, вита, кършена лоза. Лоза се окол явора обви- окол Ива Ралица девойка.

(Излизат Иво, ллята и двама приятели)

Иво: Даваш ли, лельо, Ралица да взема , своя жена от нея да направя?

Лелята: Как да я не давам? До кога ще я храня? До кога ще стои ей тъй, без мъж?... няма значение (милва Ралица по главата и я гледа дяловито. Всички си отиват. Оства Ралица и идват момите)

Първа мома: Разкажи ни дружке, ще се задомяваш, значи тъй?

Ралица: Ооо, да, ще къкри гърнето на огъня, ще кърпя старите потури. Мечатаех си за таковий живот, живот като на кино! (казва сякаш на себе си: оххх, на туй не му е мястото тука)

Втора мома: Теб те Слънцето споходи.

Ралица: И като казахте ”ходи” не че да ви гоня, но за пресна водица леля ме проводи. (всички се скриват и влиза Стоичко)

Разказвач: Ала слънце що за едни...за други облак черен. Отиде ралица за водица студена на Баш- Бунар. (сменен декор)

(Влиза Ралица и се навежда да налее вода. Стоичко зад нея я хваща през кръста. Тя подскача и се дръпва с уплаха. Той бръква с пазвата си, в джоба, в другия, накрая в чорапа и вади огърлица)

Стоичко: Отколя диря случка да ти дам скъп армаган, огърлица рубена, а Ралице? Наречена е тя за теб!

Ралица: не всичко мен наречено, за мен е! (Излива стомната с вода в лицето му. Той я хваща за ръката)

Стоичко: За теб така...така ли е за мен? На мене е обречено сърцето ти, то ще е мое- или иначе (прокарва ръка през врата си)... Сакъс!!! Казва сякаш на себе си: Охх, сбърках ази (и се поправя) Сакън!

Ралица: Пусни мене, сърцето силом се не зема. Не е то пита, то се не ломи! (Изчезва. Стоичко стои и гледа след нея. Появява се дяволче и казва: )

Дявол: ти тая работа не ще оставиш тъй! (Излизат навън)

Разказвач: Много дни се изнизаха, живяха честито (появяват се иво и Ралица, хванати за ръка)

Иво: Мое пипе ненагледно, звезда в небето синьо, ти любиш и ме тъй силно, както аз тебе?

Ралица: Обичам те, но обичана съм от другиго, Стоичко Влаха задява ме от дълго време.

Иво: (приготвя се за юмручна схватка). Той само с пръст да те докосне. (замисля се)

Ралица: Защо ли се забаси майка тъй? Довчас ще втаса хлябът и зарана ще имаш топъл за в гората. Ранко нали ще излезеш?

Иво: Ранко, мое пиле. Не ще ли ти с ерано да изляза? У байови останала е майка, ще трябва да се иде, че навън я чуй каква е хала разбесняла. Пред вратнята завяло й до коляно.

Разказвач: Вратата той отвори да излезе... (Рализац излиза), той посви с глава.

Иво: Я гледай, чак вратнята разтворил! (Влиза зад него Стоичко Влаха)

Стоичко: Затрупай я с трупа си! (Забива нож в Иво. Той пада на земята охкайки). Мен-нейни думи, тебе- моя нож! Сърцето що не се ломи за мене, ще да е цяло. (Изчезва, Иво лежи на земята. В другия край на сцената влиза Ралица и сяда на трикрако столче. След известно време влиза Ивовата майка)

Майката: Добър вечер, невясто Ралко. Мала пък вихрушка! Ха, затвори, че фтичето ще фръкне!

Ралица: Иво не е ли отподире ти?

Майката: Иво? Къде се по таз вихрушка дянал?                          

Ралица: Излезе да те търси.

Майката: Ех, някъде по пътя ще бъдем се разминали. Отдавна ли излезе?

Ралица: Не, от скоро. (Мълчание, седят на столчетата)

Разказвач: Полека-лека вихърът утихна, но дойде мисъл неочаквана.  (Двете жени се споглеждат, понечват да се разтичат, но се блъскат една в друга и отиват до Иво. Ралица изкряква и пада до него в несвяст. Майката коленичи)

Майката: Сине, синко (скубе косите си и казва на себе си) Оп, прическата! Боже, боже (изважда кърпичка и избърсва носа си).

(Влизат двамата приятели и вдигат Иво. Той отваря очи)

Иво: Леко, да не ме изпуснете! (Всички напускат сцената)

Разказвач: На сутринта отнесоха го свои на гробищата.

(Вкъщи. Излиза Ралица и сяда на столчето, до нея има точилка)

Ралица: Божичко, нима? Нима, Стоичко? (грабва точилката и сочи заплашително)- Мискинин, той забягна, само ако беше тук! Преди а бях Ивова кралица, сега съм черна, Ивова вдовица.

(Излиза малко момченце с пръст в уста и сяда в скута й).

Ралица: Милото ми дете! (прегръща го)

Разказвач: Във ваклите очи на свойта рожба с всеки ден преоткричаше живота и бореше се с него с несломено сърце

(Всички излизат на сцената).

....................................................................Край..........................................................................

Карай шофиоре, карай по-нагоре! Таме на баира става панаира!

Иска ми се да напиша една добра дума за граския, софийски транспорт, но...само една дума, защото втора вече ще е прекалено много. Свикнали сме да плюем по градския транспорт и с основание. Недоволстваме от неточността му, липсата на поддръжка, лошо отношение от шофьора, нагли контрольори и прочие. Струва ни се, че билетът в размер на един лев, не оправдава стойността си, а и защо да дупчим билет след като една десета от пътниците в градския транспорт се возят гратис. Били сме свидетели на безброй конфликтни ситуации между контрола и пътник, между шофьор и пътник, а в добрия случай- между шофьор и негов колега на пътя. Чували сме какви ли не невероятни истории, думи и музикални излияния на нереализирали се таланти, които нахално изкарват прехраната си от просия.

Да чуем сега нещо положително за окаяния софийски градски транспорт! Понеделникът ми стратира с автобус 84, от първата до една от последните му спирки. В този автобус шофьорите са задължени да са в приличен вид и с подобаващо държание, което доста често излиза от позволената рамка. Бих се радвала ако музикалното оформление е нещо различно от български песни за маса. Добре звучат сутрешните новинарски емисии на повечето столични станции. Този понеделник обаче беше по-различен. В автобуса звучеше лежерната музика на Шаде. Този ден нямаше скандали и недоволни граждани в автобуса. Помислих си, че би било значително по-прятно пътуването ни ако звучи успокояваща мелодия, която не напряга съзнанието от сутринта, не буди разгневената ни гражданска съвест, напротив, внася спокойствие и ободряващ страт на деня.

Вторникът ми ме изненада. В автобуса звучеше приятният глас на Фил Колинс. Казах си, че частната линия 84 очевидно има нова политика за отстраняване на недоволствата и конфликтните моменти в автобуса. За съжаление срядата ме върна в реалността. Дрезгавият глас на Галена ми даде ясен знак, че градският транспорт се ползва само с градско име, а всъщност манталитетът ни си остава дълбоко провинционален по димитровградски.

Затова само една добра дума за софийския градски транспорт е достатъчна, за втора няма място, а и не можем да открием  такава. Пък и няма от какво да се оплакваме, срещу скромната сума от един лев получаваме поле за изгаряне на негативната енергия, комедиен сериал и житейска мъдрост.

Заглавието е взаимствано от известната песен на Тодор Колев "Камион ме блъсна"

Българска етно музика във фабриката

В събота вечерта посетих ”Чайната” (Tea House)- ”Музика във фабриката” и бях приятно изненадана от уютната обстановка, уханието на билки, приглушената светлина, любезното обслужване, забраната за пушене, но най-вече бях очарована от гостите- изпълнители тази вечер. Асен и Милена Груп. Може би това име не ви говори нищо, но трябва да се чуе, за да се обикне.

Като казвам обикне, нямам предвид изпълнителите, а стила, музиката и преди всичко българското. Асен и Милена Груп имат богата китка от български народни песни с етно звучене и модерен, в някои песни класически, аранжимент. Вокалът Милена  Караджова притежава невероятно нежен глас, който без натрапчиви високи тонове успокоява и зарежда положително. На класическа китара е Асен Маринов и третият инструмент в групата е кавалът на Християн Георгиев. Докато слушах народните песни, си мислех, че няма по красива от българската музика. За два часа успях да обиколя Родопа Планина, Странджа, Шопския край, на кратко направих полет из България. Това звучене ме отнасяше назад във времето, сред природата, до реката, под жаркото слънце. Щом засвиреше кавалът се пренасях на равното поле, сред лятната мараня. Само миг и се включваше китарата, която ме пренасяше в златната епоха на класиката. Ще кажете какво е общото между например Йохан Себастиан Бах и фоклорната, българска песен? Отговорът е Милена а Асен Груп.  

Опознай родината, за да се научиш, ако не да я обичаш, то поне да я цениш! Първо започни от фолклора, традиции и обичаи, за да преоткриеш красотата на българското, на народната мъдрост, на изстрадалата българска духовност. Ще разбереш, че от нашето по-хубаво няма. Колко сила и магия са уловени в един народен текст- едно моминско лице е олицетворение на цялата българска нравственост, една моминска сълза е огледало на цялата българска природа.

Да се върна отново на съботната вечер с етно българската музика. Онемяла и глуха за всичко и всички наоколо, имах уши само за песента, която се лееше като изворна вода, толкова блага и чиста и едновременно с това стихийна. Чуеш ли веднъж и опознаеш ли народното ни творчество, не би могъл да не го обикнеш, да не се почувстваш горд, че си роден по тези ширини и си закърмен с българска нравственост.

София е новият най-добър град за живеене

За поредна година се проведе класацията за най-добър град за живеене, организирана от ”Дарик радио” и вестник “24 часа“.  Носителят на приза за 2011 година е очаквано София. Участие са взели двадесет и седемте областни града. Но София е “безспорният“ победител за изминалата година.

Едва ли събитието би изненадало някого, но това, на което бих искала да спра вниманието си са критериите, по които са оценявани градовете, двадесет и осем на брой. София е грабнала максималния брой точки в областите: инвестиции в инфраструктурни проекти, работно време на магазините, брой ресторанти, кафенета и др. Като основен аргумент е изложена и близостта до летище. Но най-атрактивният критерий е наличието на апаратура за инфаркт и кувьози. Тук вече се обърках. Такава апратура е необходима там, където инфарктът е често явление, там, където рискът от сърдечни заболявания е по-висок. Разбира се, апаратурата вероятно е финансирана от проект или дарение и е логично най- бързо развиващият се град в България да получи подобна техника. Но истината е, че София предразполага към инфарктни състояния. Примерите са безброй. В градския транспорт, сред невротични съграждани и съселяни, на работното място, по път към вкъщи, говорещ си сам в личния си автомобил и прочие и прочие...

Що се отнася до критериите брой ресторанти и кафенета, смятам, че останалите по-големи градове и все още запазили се като развити по нищо не отстъпват на столицата ни. Неоспорим факт е , че София предлага огромно разнообразие от заведения за всеки вкус и клиент,  макар и не малка част от тях да са само етикет и често единствените посетители да са всъщност самите служители. И точно най-елитните се водят от мотото “Заповядайте, консумирайте, изходете се и си платете за всяка една услуга с обслужване и самообслужване“.   

Следващ критерий е работното време на магазините. Не е много ясно защо тази точка е разглеждана след като всички хипермаркети- вериги в страната са със стандартно работно време, а останалите магазини са съобразени с общоприетото работно време. Верятно се е имало в предвид работно време на магазини в търговските центрове, добре познати ни като молове. По-удачен би бил критерият брой молове, а ако се включват и обектите в строеж, то София няма конкурент в тази област. И както става ясно, в моловете са ангажирани приблизително 2000 служители, за които, разбира се, не се изисква опит или образование. Те ще заемат модерните позиции консултант- продажби, хигиенист, охрана и тн. Старите им названия (продавач, чистач и пазач) са вече отживелица, може би “ч“-то в края на думите внася излишна мелодичност, а новите изисквнания са за твърдост и сериозност, с насоченост към модернизация и европеизация. Тук се сещам за една подходяща песен на Филип Кирков “Циганизация, диско партизани“.

По критерия за инфраструктурни проекти заслужено призът е връчен на София. Все пак ”Градим България”, но и най-добрите градители-грабители не са застраховани от подхлъзване на куришка по софийските гладки и здраво изградени улици.

Накратко милата ни столица е фактор за стрес и често боледуване. Непочистена, пробита, с усложнен трафик, но с възможности. Град, който не спира да расте и да се развива. Откриват се нови хоризонти за жителите му, това го прави достоен носител на приза за най-добър град за живеене в България.

Напред! Народността не пада, там дето знаньето живей!

Днес по време на обяд обсъждахме класиката в световната художетсвена литература. Стигна се и до удивление от факта, че все още има хора, които четат книги за удоволствие. И с право! Живеем в забързано ежедневие,  което е обсебено от мобилността на технологиите.  И докато светът се развива и интернетът превзема нови хоризонти, малкият българин изгражда себе си като човек, без да има каквато и да било представа за понятия като грамотност, възпитание, култура, творчество.

Все по-често се сблъскваме с духовната бедност и интелектуална ограниченост на младите поколения. Те водят една улегналост, един застоял начин на живот пред компютрите и телевизорите. Това би бил пример за подражание ако попиваха знания, но за жалост те попиват вятър... Недопустимо е десетокласник да няма и бегла представа колко стихотворения е написал Ботев, недпустимо е ученик да си задава въпроса какво е предлог или дали ”през” се пише със з или с.  Да не говорим за пълен член, а въпросът кое действие се извърша първо, умножение или събиране, е с повишена трудност. Ако пък уравнението е със скоби, то трудността вече е на квадрат . Повярвайте, колкото и нелепо и невъзможно да изглежда това, то е самата истина.  Защо това поколение иска да превърне себе си в герой от някой анекдот, защо трябва да разпознава себе си във всяка една новина, осмиваща незнанието?    

Имам усещането, че това ново поколение българи е приело много насериозно думите на Андрей Пантев ”Науката е пагубна, веселете се!”. И започва една безконечна веселба, на която не са поканени личностното обогатяване и образованието. Тъжното тук е, че поканените на веселбата не си дават сметка за своето незнание, колко смущаващо може да бъде то и какъв социален дискомфорт може да доведе със себе си в определени ситуации. И за да не е прекалено крайно това изказване, смея да твърдя, че има хора, които с интерес следят и поглъщат чутата информация, стараят се да я запаметят, за да я възпроизведат в подходящ момент.

Но кой всъщност е виновен за това ръждясало незнание, за това обществено затъпяване? Не бих обвинила системата, склонна съм да вярвам и съм убедена, че заслугата е на семейството и средата. Семейството моделира детето, то определя интересите и от части  заложбите на малкото и още неформирало се съзнание. Семейството е основен фактор за изграждане на това съзнание като личност.  Много по-лесно е да пуснеш телевизора на детския канал, отколкото да седнеш и да прочетеш някоя приказка с послание, много по-лесно е да пуснеш някоя електронна игра, отколкото да играеш с детето на градове и държави например. Така се изгражда един модерен модел на възпитание, едно модерно съзнание, лишено от мироглед и общо познание.  Едно младо съзнание с паразитно съществуване, консуматор в най-чист и първичен вид, но не и консуматор на култура. Мироглед с културна насоченост изисква постоянство и себеотдаденост, но следваш ли този модел, бъди сигурен, че няма да чуеш за себе си думи като повърхностен, посредствен и елементарен, необразован или слабо интелигентен. Няма точна рецепта как се става пълноценна личност, както и няма правила за спазване. Ако времето в момента диктува пококата на вятъра и тя е към технолологизиране, а не към ограмотяване, то не ни остава нищо друго освен да се съгласим с течението, а тези, които искат да се скрият на завет, те вече знаят, че да се върви срещу вятъра е трудно, понякога непосилно и все пак резултатът може да е много по-траен и ефективен. Може би правилната формула е да следваш това, което ти диктува съвестта.

Стига!

Като малко момиче, в една поликниника, бях видяла афиш с женско лице, половината старческо, другата половина млада жена. Под снимката имаше текст за последствията от тютюнопушенето. Още тогава знаех, че цигарите няма да намерят място в живота ми. По-късно това ми заключение се потвърди в часовете по биология, когато наблюдавахме снимки с разликите между бял дроб на пушач и непушач. Винаги съм отричала цигарите за себе си и съм била толерантна към останалите. Сега обаче се питам до кога трябва да продължава тази толерантност, не е ли време и пушачите да проявят такава към непушачите?                      
 Наскоро посетих известна сладкарница, която се слави с вкусните си изкушения, исках да седна в отделението за непушачи, но визията му не ме очарова и отново трябваше да се примиря с тютюневия дим, неприятната му миризма и кашлицата след това. Причината: заличката, предвидена за отричащите цигарите, беше малка, неуютна и силно наподобяваща част от столова. Докато съседната зала за пушачи изглеждаше приятна, с плетени канапенца и меки възглавнички, декоративни цветя, и най-важното- просторна. Това е само малък пример, защото голяма част от заведенията работи на същия принцип. Обширни зали за пушачи и малки, невзранчни- за непушачи. Заведение на два етажа, вторият за непушачи, но димът от първия спкойно и невъзмутимо се качва на втория, за да обезспокои гостите там. Стъклена преграда между залата за пушачи и непушачи, или по-точно казано- изолация. С какво този порок е заслужил подобен комфорт? Като дете често ме водеха на сладкарница и споменът ми от тогава е, че пушенето беше недопустимо в заведение, което е посещавано от малки деца. Те заслужават свеж въздух, докато похапват торта. Заслужават и пространство, защото знаем, че е почти непосилно да задържим дете в състояние на покой.  Не само заради децата, заради самите нас би следвало заведения, в които се храним, да са освободени от тютюнев дим. Не мога да се съглася с една толкова силна зависимост, която да има необходимостта от цигара на всеки час- два. Смятам, че зависимост не съществува, съществува слаба воля и внушение. Все пак пушачите са тези, които вредят на непушачите, а не обратното.                                                   
Трудно беше с ограниченията и забраната за пушене във влаковете, но ето, че пътниците свикнаха с нея и само малка част все още се крият в тоалетната, за да изпушат една цигара (не е ясно кое е по-опасно- цигареният дим или вонята на тоалетната). Трудно е било и за кюстендилци със забраната за пушене във всички закрити и обществени места, но вярвам, че това е правилният подход и път към отказването от лошия навик. Когато една забрана стане факт, обществото е длъжно да я спазва. Убедена съм, че това ще се случи и с тютюнопушенето.  Много бих искала, когато седна в ресторант, да не се съобразявам с мястото, да имам правото да избирам къде да седна и да се храня без задушлива миризма на цигари.