Бенетон с нестандартна и скандална реклама

Новата рекламна кампания на световната марка за дрехи ”Бенетон” възмути консервативна Европа, но развесели европейци. Кампанията е под надслов Unhate и изобразява видни личности от политическата и световна сцена в нетипична близост.                                              Когато видях билбордите на Орлов мост с образите на германския канцлер Ангела Меркел и френския президент Никола Саркози, уловени в момент на свенлива целувка, се сетих за една друга подобна фотография от преди малко повече от година. Тази първа снимка обиколи българските медии и получи широка популярност.                                                                                   Цецка Цачева изказва поздравления с топла целувка Румен Петков на 49-тия му рожден ден. Струва ми се, обаче, че тази целувка е в пъти повече страстна, истинска и чувствена от студената и сякаш насила целувка между Меркел и Саркози. Неформалният им тандем, скрепен от целувка, изглежда по принуда и по задължение, докато Цецка и Румен показват топли отношения.  Истината е, че снимката е колаж, но дори и да беше реална, най-вероятно нямаше да се различава от тази снимка.
 Упорито се опитваме да достигнем високи европейски стандарти, да получим европейско одобрение, но ето, че Първите в политиката на Стария континент има какво да научат от нас, а именно как се стопява дистанция.  Бих казала, че колажът на ”Бенетон” е взаимствал от българския оригинал. Руси лидерки подават влажни устни на колегата си политик. И Никола Саркози, и Румен Петков са си спечелили славата на политици, владеещи изкуството на лавирането и разрешаването на комплицирани ситуации. Дали пък ”Бенетон” не са изплагиатствали идеята си за тази кампания именно от българската снимка?  ”Бенетон” залагат на Световна политика, нашите хоризонти обаче не се простират толкова надалеч. Тук, на балканите, ние сме си самодостатъчни. Защо пък българските гиганти с прословутото ”избягай от скуката” да не направят същото, с нашата снимка на Цецка и Румен? Те умеят да бягат, забавляват и никога не са скучни, докато сдържаните Меркел и Саркози могат само да завиждат благородно на българското умение да ”багаш от скуката”.

http://vbox7.com/play:13bb91a10f

Разкази от скриптата

Разказ трети, трета безсънна нощ

Ехх, драги ми читателю, за пореден път не спиш. Е, имам и тази нощ нещо за теб...История за саможертва, умопомрачение и търсене на черната магия. Но тази история е по-мека, за да сетиш съня след нея. тази история е нежна и в същото време погубваща. Чети!

Валеше вече трети ден. Дъждът не спираше своето монотонно движение, а земята беше потънала в черно- кафява, мокра кал, която заливаше цялата местност. Капките падаха всред калта, образуваха кръгли обръчи във влагата и изчезваха някъде сред наслоилата се мокра пръст. Чуваше се само приглушено цапване подир цапване на мръсната дъждовна вода, падаща от черните намръщени облаци. Те като че ли нарочно се тълпяха по мътното небе, и един след друг се надпреварваха кой първи да изреве гръмчливо, а земята сякаш се опитваше да запуши своите уши с наплъстената по повърхността й кал.

На гробището, сред избуялата трева, по която се стичаха капки дъжд, се бяха събрали група хора. Погребваха свой близък. Жените, облечени в черно, държаха кърпа близо до очите и се криеха под огромните чадъри на своя съсед. Сред тези хора се открояваха със своето безсилие двама мъже. Те стояха един до друг, без да съзнават какво се случва, без да могат да дадат израз на чувствата си. Едрите капки дъжд обливаха лицата им и не можеше да се разбере кои от тези капки бяха сълзи. Едва, когато хората се разотиваха, когато и свещеникът си тръгна, тогава те се доближиха до гроба, докоснаха с длан прогизналата пръст и се сбогуваха кратко:

- Сбогом, татко! Почивай в мир!       

Двамата братя постояха още малко и решили вече да тръгват, Огнян в недоумение каза на брат си:

-Погледни тази жена... Тя не беше на погребението. Но защо е тук?

-Странно, струва ми се, че тя ни гледа! Може би си въобразявам, но като че ли наистина ни наблюдава- забеляза очудено Чавдар.

Те отново наведоха глави към бащиния гроб, но Чавдар още в своята несигурност погледна пак към жената, а тя вече беше изчезнала. Той помисли, може би това е само мираж- може да е от недоспиването- и реши да не отдава някакво специално значение на случилото се.

Те се прибраха в къщи и легнаха. Но никой не можа да заспи. Очите им светеха като черни маслини на нощната светлина. Кръглата пита на месечината отразяваше блясъка си в  стаята и придаваше странна загадъчност на тъмнината. Луната се усмихваше тъжно. Скоро клепачите на Чавдар се затвориха и той заспа дълбоко. Но при Огнян сънят все още не идваше. Той се взираше в лунното кълбо и все повече мислеше за онази жена. Струваше му се, че тя се усмихва от образа на луната, че го вика, иска да му каже нещо. Неосъзнавайки тази могъща сила против волята на тялото си, той искаше да стане, да докосне луната и да целуне огнените устни на незнайната жена.

Огнян се бореше със себе си, капки пот избиваха по челото му, гореща страст го изгаряше отвътре. Устните му се молеха за милост, жадно търсеха спокойствие, а очите му, загадъчни и пламнали от безсилие, направиха последен опит да се затворят и да приспят тялото му. Този път те успяха и Огнян заспа успокоен от дългата борба със злата сила.

Утрото настъпи, свежо и слънчево. Пролетният ден обещааваше приятно блаженство. Слънцето напичаше и се смееше на тревите, унили и натежали от водните капки. Лъчите се прокрадваха през гъстите облаци и освобождаваха небето от тяхното покровителство. В стаята на Огнян и Чавдар беше все още тъмно, но през завесите сияеше веселото утро. Часовникът удари осем часа и Чавдар се събуди. Той отправи бърз поглед към Огнян и смеейки се го побутна леко.

-Хей, ставай! Днес ни чака работа!

Но Огнян не мислеше дори и да отвори очите си. Той се обърна на другата страна, придърпа одеалото и продължи да спи. Чавдар реши, че така е по-добре и излезе сам.

Той трябваше да се погрижи за правните документи, оставени им от баща им, а това изискваше доста работа. Срещу кантората на адвоката имаше огромен изсъхнал дъб. Сега, когато Чавдар минаваше покрай него, видя жена, същата онази тайнствена дама с руси коси. Вятърът духаше силно и трещенето на сухите клони кънтеше всред тишината. Косата й стоеше права, без нито един косъм да помръдне, а очите й придобиваха жълт оттенък. Чавдар стоеше закован и гледаше втренчен в устните на жената.Те провлачено се отваряха и шепнеха: “ела и ме вземи, ела”. Вече готов да се подчини на този глас, той притвори очи, но когато отново ги отвори тя беше изчезнала.

Огнян се събуди и излезе на терасата. Долу, на улицата той забеляза красивата жена. Единственото нещо, което се открояваше в нея беше жълтия блясък на очите й.

-Това е невъзможно или просто лошо съвпадение- каза Огнян.

Той чуваше глас, който казва: “ела и ме вземи, ела”. Стори му се, че бавно се издига във въздуха и само с движението на своите похотливи мисли той се озова лице в лице с нея. Целуна я, и след целувката усети пареща струя кръв да нахлува в главата му. Падна замаян на земята, всичко се завъртя в един мътен кръг от облаци, ръцете и краката губеха тежест, те сякаш се отделяха от тялото и вече не му се подчиняваха. Остра болка прониза главата му, погледът се замъгли и потъна в тъмнина. Огнян чувстваше единствено болката в главата, не виждаше нищо, само черни кръгове, докато не се предаде. Събуди се различен. Черният образ пред очите беше изчезнал, но сега хората му се виждаха черни, безчувствени машини, принудени да живеят насила. Огнян погледна небето, беше мътно, сиво, слънцето чернееше, а облаците се тълпяха и мрачното небе всеки момент щеше да заплаче.

Изведнъж си спомни за случилото се и се огледа с надеждата, че тайнстввената жена може би щеше да му даде някакъв отговор, но около себе си той виждаше единствено хората, безволеви роби на живота.

Върна се вкъщи и влезе в банята, за да се изкъпе и избръсне. Когато хвана бръснача, усети как ръката му трепери, но въпреки това усърдно започна да се бръсне. Още с първото докосване на бръснача до мъжкото му лице той се поряза. Но за негово ужасяващо учудване кръвта беше черна, сякаш не кръв, а кал капеше и се разливаше на плочите. Той погледна с паника в погледа огледалото и там видя как раната от порязването се затваряше бавно. Той занемя, не разбираше какво става, знаеше само, че нещо не е наред. Очите му светеха с жълтия отблясък и се смееха зловещо. Той все още мислеше, но тялото, да тялото... Това не беше неговото тяло. То се подиграваше с него, играеше си със съзнанието му.

Чавдар се прибра късно вечерта, изморен от дългия и натоварен ден. Легна си веднага, дори не поздрави брат си. Огнян направи жалък опит да му обясни, какво се случваше с него, но Чавдар не искаше да слуша нищо.

Нощта настъпваше с леки стъпки, а изгряващата луна предвещаваше някаква магия, нещо необичайно да се случи. Долу, под терасата, на асфалта се чуваше тракането на дъждовните капки. Дъждът засилваше своята мощ и биеше силно по прозорците.

Огнян отново лежеше в леглото си и се опитваше да заспи. Към полунощ Огнян отвори изведнъж очи, в ушите му бучеше задавен шум. Някакъв глас му заповядваше: “Направи го!” Всичко в съзнанието му се замъгли и той вече нищо не помнеше. Тази нощ щеше да остане бяло петно в паметта му.

Утрото настъпи, също толкова тъжно като нощта. Чавдар се събуди на скалите до морето. Вятърът гонеше вълните и те разбиваха гребените си в раззиналите скали: Шумът на морето раздираше необятната тишина на утрото.

Той не разбираше какво ставаше. Изведнъж усети пронизваща го болка, остра и пареща, в гърба. Той падна, погледът му се замъгли и той изгуби представа за нещата. Чувстваше само болката. Тя го изгаряше, палеше огън в тялото му, завладяваше и съзнанието му. Чавдар затвори очи. Тихо забавено дихание се чуваше. Легнал на скалите, той усети една силна топлина да се разлива около него. Огромно червено петно стоеше под него, сгъстено и лепкаво. От сухите му устни се плъзна тънка струйка кръв. За последно Чавдар направи опит да отвори очите си. Над него стоеше Огнян, безчувствен и студен. Чавдар едва успя да промълви:

-Защо?

И после затвори очите си. Вече и диханието го нямаше, изчезна. Остана само червеното, ръждиво петно, което все повече растеше.

Изведнъж Огнян се насочи към ръба на скалите, там, където свършваше света и започваше нищото. Той направи крачка и политна към синьото море. То отвори широка прегръдка и го пое.

Отново вълните се удряха в скалите, отново морето пееше своята тъжна песен. Един лъч светлина озари черните скали. Само миг и тялото на Чавдар беше изчезнало. Само бегли следи от лепкавото петно се забелязваха върху скалите. Вятърът свистеше, гонеше вълните, а те пееха своята тъжна песен.

Разкази от скриптата

Разказ, втори, втора безсънна нощ

                                                  фотография: Мартин Мирчев

Добър вечер любопитни ми читателю! Не можеш да заспиш за поредна нощ?

Е, имам история за теб. История за хладнокръвие, уплах и още нещо...

В една зимна и мразовита вечер бедно судентче на име Прошко тръгнало на дълъг път с влак. Качил се Прошко във влака, той бил топъл, уютен, но не е и приятно уханен. Първо купе- празно, второ купе- празно, трето-празно, заредили се празни купета. Имало още много време до отпътуването на трена. Макар и беден Прошко бил съвестен и затова си купил запазено място, може би и от известна доза солидарност към окаяното състояние на железниците. Отправил се към купето си и стигнал вече до него, изведнъж го обгърнала непоносима миризма на нещо гнило, нещо мръсно и нещо препикано.

Прошко си казал полугласно: ”Абе, тия влакове, все на напикано миришат бе, ма тоя пък и на насрано.” и отворил прозореца в коридора на влака. За да се освежи въздухът по-бързо, той отворил прозореца и в купето, но вонята се разнесла с още по-властна сила. Прошко продължил да разсъждава, но вече с гласно възмужение: ”Еййй, тука май има лайно”- и погледнал под седалките от ляво. Нищо! Погледнал и под седалките от дясно, а там...О, там имало чанта. Прошко надникнал по-задълбочено под седалката и що да види. Две очи се взирали в него, две широко отворени и неми очи. Прошко изпищял в недоумение и уплах, грабнал багажа и затичал из коридора на празния влак. Из невиделица в съседно купе се появили съсухрена старица, а срещу нея седяло джудже с крака във въздуха и кротко хрупало гризинки. Прошко връхлетял в купето и със заекващ глас заобяснявал какво бил видял: ”Там, тттам има, тттам има ттруп. Под седалката...Къде е кондукторът?” Женицата го гледала безизразно, а джуджето все повече се съсредоточавало в гризинките си. Прошко решил да остане в купето и да чака кондуктора, изпитвал страх отново да излезе в коридора. Мисълта за трупа подкосявала краката му.

Влакът започнал да се пълни, но от кондуктора ни следа.  Прошко, поуспокоен, решил да надникне в купето, където се разиграл ужасът, и да даде отговор на въпросите си как хората все още не са се задушили от вонята. Събрал смелост и станал, а бабата и джуджето седяли в замрялото си състояние и не отразявали действителността около тях. Прошко плахо надникнал в купето си, а то вече било пълно. Решил да се увери напълно, че всико е само лоша шега на съзнанието му и погледнал под седалката, а там нямало нищо. Вече можел да седне спокойно на мястото си. Миризмата била изчезнала.

И ако все още, читателю, се питаш какво всъщност се случило там, в този влак, знай, че това се случило наистина. Трупът бил жив, но прекалено уплашен, за да покаже на Прошко, че не бил мъртвец, а обикновен просяк, който намерил топлинка под седалаката на влака. Странни неща се случват и ще продължават да се случват, важното е да проявиш хладнокривие, драги читателю! Къде тук стоят старицата и джудето? Тяхното място остава забулено в неяснота, все пак не всичко в живота има обяснение, някои моменти са просто чудеса!

Разкази от скриптата

Разказ първи, първа безсънна нощ

     

Добър вечер, любопитни читателю! Не можеш да заспиш? Ще ти разкажа история за любов, лудост и още нещо... Но внимавай, сънят може да бъде много грозен след  този разказ!

Имало една баба, невзрачна, суха и духовно бедна. Казвала се Евдокяна и имала котка. Черен котарак, на име Изумруд. Живеели заедно, в мир и разбирателство в скромен апартамент в Пловдив.  Евдокяна обичала Изумруд  като собствено дете, хранела го с мишки от килера, а в по-скромни дни с попара без сирене. Сиренето изяждала самата тя. Гладни времена били.

Един ден Изумруд издъхнал, храната не била достатъчна, а да изяде бабата не било по силите му. Мишките избягали, а попарата вече била и без хляб. Евдокяна не била на себе си от кончината на милия на сърцето й Изумруд. Решила да вземе мерки, за да запази котарака завинаги до себе си.

Минало известно време и Евдокяна превъзмогнала душевната и финансова криза, дните не били толкова черни, макар че черното й липсвало, най- вече Изумруд й липсвал.

За да запълни празнотата Евдокяна си взела наемателка, младо момиче, първа година студентка, но за да спести неудобства, дала на момичето само една стая от малкото апартаментче като другата заключила. Момичето било доволно, наемът бил по-малък, но настъпила суровата зима. Жилището не се утоплявало и младото студентче помолило баба Евдокяна да отключи другата стая, която била по-топла, огрявана от слънцето, да се постопли там, за да може с бодро съзнание да научи материала за предстоящия изпит. Бабата се съгласила и момичето залегнало над книгите. Но в един момент чуло бръмченето на хладилника в стаята. Замислило се...”Защо този хладилник работи, тук никой не живее, а хладилникът е включен. Дали пък старата не е замразила закланите пилци, а аз й плащам тока”- така разсъждавало момичето. Решило да провери какво има в него.  Отворило хладилника, а в него черна чанта, разгърнало чантата, а от там се показала спарушената главица на покойния Изумруд. Момичето от уплах и погнуса се втурнало навън от стаята, а там я срещнала баба Евдокяна. Разкрещяло се момичето: ”Защо е включен този хладилник, защо ти плащам тока, защо си замразила котка?!?”. Бабата онемяла от притеснение, само намерила сили да влезе, да вземе Изомруд и под мишница го изнесла от апартаментчето. Навън тя му зашепнала: ”О, Изумруде, оксвернен си ти сега, какви хора има по този свят, не знаещи какво значи любов, не разбиращи кървящото сърце на една старица...”

Какви хора има наистина по този свят! Не знаят що е любов, забравили  природните закони! Помни ги ти, читателю! Сега ти пожелавам  по-малко черни сънища!

Билбордният свят на нормално ненормалното

В рекламата е като в на война. Няма правила, всичко е позволено, дори разкрепостено. Не се цели да се спазва определена линия, целта е нашето внимание. Самите те са често с две минути продължителност, но с часове в съзнанието ни.

Има един друг вид реклама, която срещаме на улицата. На път, в страни от погледа ни, но пък за сметка на това винаги с внушителни размери и със силно изразен било то текст, било то образ.

Билбордите са индустрия, машина за пари. Не са лишени от оригиналност, но често лишени от редакторска намеса и изпразнени от съдържание. По-точно казано те носят своето послание, което или е пошло, или не достатъчно оригинално за пренаситеното ни око и съзнание.

Спомням си първия билборд, който не носеше послание, не беше реклама, а загадка. Изискваше мисъл, концентрация и търсачески нюх. М-тел направиха своята революция с рекламата на „М-тел, това е твоят глас“- червената линия на живота... И всички се чудехме какво е това- сърдечен ритъм или звуков запис.

После се появи един друг голям билборд, бих го нарекла жив билборд. С картина и звук. И то каква картина! На Орлов мост, в страни от бул. Цариградско шосе беше поставен огромен екран, който целодневно излъчваше модни дефилета от Фешън ТВ. Но заради силни недоволства (вероятно от страна на женския пол), екранът беше свален. Разсейвал шофьорите, докато се предвижвали с автомобилите си покрай него.

Но тези времена на оргиналност отминаха. Сега е времето на цензуро-нецензурираните образи и заглавия. 

Един такъв билборд беше свален заради нечии задни части, но днес това е стандартът, времето на задните а предни телеса, на задните и още по-задни мисли.

Д-р Енчев е гений в лансирането на себе си посредством билбордове. В началото беше семплото “Красотата е симетрия“, а сега това се превърна в цензурираното “Прекалено съм красива- цензура- Благодаря Ви д-р Енчев!“. Оказа се, че зад цензурата стои “за да

работя“. На труда се слага цензура, защото да работиш вече не е престижно, по-скоро плебейско и толкова ниско. Който не работи е красив и само такива хора могат да се срещнат в елитни клубове с “вход нормален“. Нормалното тръгва от 8лв. и може да стигне до 20лв., но това е за неработещи, те могат да си го позволят. Работещите пък са твърде ниско в йерархията, за да отделят от скромния си месечен бюджет нормалните 10лв. например. Сега познайте “Къде е Митко?“, защото и това е една от изключително съдържателните реклами във вид на билборд.

Една цяла поредица реклами върху билборди ни разкрива епогея на българската грамотност. Азис рекламира своя клуб “Елате в мояТ клуб“, Арт 93 пък казват “Хванете бикЪТ“. Определено тук имаме насоченост към пълния член, пълнота, изразителност, завършеност, но все пак си остава признак на недоусъвършенствана грамотност. Макар че отношението към рекламата не е само да избягаме от цезурата, а да ограмотим себе си. Вече има реклами на училища (не че преди е нямало такива, но не и върху билборди), на интернет сайтове за сутрешно или обедно кафе с многозначителния текст “Webcafe да го Web-a”. Определено образователното и възпитателното са неделима част от рекламата.

Остава неясно дали това е билбордна еволюция или креативен срив. Дали обществото е толкова морално прогнило, че сетивата му губят усета си за естетика? Времето ще покаже, ако пък не...след нас и потоп...

Плевен с обновена зоологическа градина

След двегодишен ремонт плевенският зоопарк отвори вратите си за посетители. Истинска радост за окото е да видиш един толкова чист кът, подреден и без животински мирис. Разбира се, не е изключено в непосредствена близост до клетките да усетиш миризма, но тя в никакъв случай не е натрапчива и отблъскваща. Поне засега. Зависи от фирмата, поддържаща парка.

Е, зоологическата градина не може да се похвали с разнообразие на фауната, предимно копитни и пернати, но има някои млади обитатели на парка, които заслужават специално внимание.

Знаете за малкото мече, което беше намерено близо до Габрово, вероятно майка му е била убита от бракониери. Това мече намери своя дом в зоологичекста градина в Плевен. Макар че мечето беше стресирано от новото място, от хората и от липсата на себеподобни, сега то позира пред посетителите и по нищо не личи, че е отегчено. Мечето е игриво, весело и енергично. Малко рошаво създание! Дадоха му име Медунчо, но се оказа, че е момиченце и от Медунчо стана Медунка. Истинско удоволствие е да гледаш Медунка, не можеш да отделиш поглед от нея.

В съседство е разположена новата клетка в зоопарка, в която живеят лъвът, вроятно от карнобатската зоологическа градина и лъвицата Симба. Това сега ме кара да се замисля какво стана с любимеца на плевенчани, лъва Лъки, който всяка сутрин огласяше града или поне квартала в близост до парк Кайлъка с гръмогласен рев. Бих нарекла този рев сутрешно лъвско пробуждане. Симба пък също има интересна история. Тя е единствената частна лъвица у нас. Осем години баба от плевенското село Брестовец се грижела за нея и сега Симба обитава клетка с карнобатския лъв. За моя голяма радост, както и за огромна радост на жителите на града, паркът се сдоби с малко лъвче, което Симба зорко пазеше от погледите на любопитните посетители. В деня, в който реших да видя лъвчето, това не се вижда всеки ден, още повече лъвче с раета, с пухена козина, видях единствено мъртвото му телце. Макар че се опитах да събера информация на какво се дължи смъртта му, не получих отговор. Вероятно лъвчето е родено болно или стресиращата обстановка не е понесла на малкото същество. Лежеше безжизнено в клетката, а Симба тъжно търсеше утеха в лъва.

Животните не са много по-различни от нас. Гледах и осъзнавах, че майчиният инстинкт е един и същ при хора и животни. Ако трябва и от това тъжно събитие да се извлече нещо положително, ще кажа, че лъвското семейство се чифтосваше и да се надяваме, че Плевен скоро отново ще се радва на лъвче, дай Боже лъвчета.

Тук изниква въпросът защо никой не се е погрижил да запази живота на лъвчето, защо са позволили това да се случи. В Европа се радват на всяко новородено животинче в зоопарковете, у нас се мълчи. Мълчи се също, когато радостната новина се превърне в смутна вест.

Остава утехата, че паркът е съживен, реновиран, леко маймунизиран и да се надяваме, че Медунка, малката маймунка и малките козлета няма да са единствениете, на които ще се радваме в плевенскта зоологическа градина.

Пътят към Брюксел

Преди няколко години столичният булевард Брюксел, който отвежда към аерогара София, беше не-пример за визия на централен булевард. Още повече, че той е първото нещо, което чужденците виждат от милата ни страна. Настъпи промяната...Булевардът е обновен с шумоизолиращи платформи встрани, украсени с чудни птички, макар че ако човек спре погледа си не върху птичките, а малко по-нагоре, ще види други птички, накацали по панелените ни гордости.

За част от сънародниците ни този булевард е бягство от българския стандарт, за някои чужденци- желание за бягство отново от българския стандарт. Тук е моментът да ви разкажа случка с герои, които дори не мислеха за бягство по булевард Брюксел, напротив...

Герои на тази история са родно семейство, но необикновено. Мама, тате и малкото конче. Да, точно така, семейство коне. Незнайно от къде, тези безстопанствени, диви коне се озоваха на пътя и спокойно, без да бързат, направиха лежерна разходка по булеварда. Първото ”кръгче” от разходката беше в посока центъра на столицата. Без признаци на смущение семейството коне вървяха, а след тях на около 200 метра притичваха репортери. Това очевидно трябваше да се превърне в нетрадиционната новина за деня. И така изведнъж това кротко семейство, което искаше може би да се засели някъде в полите на Витоша, се появи отново, но в посока аерогарата. Този път ескортирано от автомобил на родната полиция и колона от коли, на която краят не можеше да бъде видян с просто око. Всичките тези коли бързаха към летището, но уви, бяха попаднали в необратим застой. Конете и сега не искаха да нарушат разходката си. Може би не осъзнаваха, че някой иска да ги прогони, да им покаже вярната посока, която е извън града вероятно. Дали пък това семейство  коне не се връща от гурбет в Индия и по пример на свои близки, приятелски семейства крави обаче, да е привикнало на нерушимо спкойствие на пътя.

Българските шофьори само могат да мечтаят за такава кулутра на пътя.

Някои в колоната зад конете сигурно са сметнали нетрадиционното семейство за клетници, други пък за про-клетници, но истината е, че пътят към Брюксел не може да бъде променен от един освежителен ремонт, истната е, че тези коне са повече хора от самите хора. Искат да влязат в стлицата, а ние искаме да ги върнем там, от където са дошли. Защо желаем да пропъдим и малкото ценители на родното? Има го и моментът с нетолерирането на пешеходците. Ако конете бяха с ”колата”, на никого това не би направило и най-малко впечатление, свикнали сме с гледки на конски каруци, но когато конете са най-обикновени пешеходци, това вече е чудо невиждано.

И така! Пътят към Брюксел е отдавна отъпкан от цървулите на Бай Ганьо и няма с какво да ни привлече вниманието.

И ако не можете да извлечете поука от разказаната исторя- накратко: пътят към Брюксел е пътят към самите нас, няма какво да намерим в Брюксел, ако не сме намерили себе си, но затова е нужо да знаем кои сме и от къде сме. Брюксел, за съжаление, остава далечна дестинация, докато хора и коне се борят за предмство на пътя.

За старите и бридани кошници

Това се случило един ден в градския транспорт. Ще наречем нашите героини Маца и Наташка, видимо на около 50 години, руси, с ярък грим и безвкусно облекло

Маца: Ооо, Наташке, гледай ги как се ръгат в автобуса бе! Гледай, гледай, от къде се взеха бе? Напълни се София с такива говеда. И не само, че се напълни, ами и хляба ни взимат, подбиват цените. Охх, Наташке, нещо трябва да се направи, кога ще дойде някой да ни оттърве от тия говеда?

Наташка: ООО, Мацо, ма така е бе, нерви не ми останаха. Сутрин се качвам, мирише ми на чесън, вечер се качвам смърди ми на пот. Всички едни мазни, едни потни, охх, спасих се миналото лято аз от  тия автбуси, в мола си стоях аз, ма на! Тая година съм принудена да се тъпча в рейса.

Маца:  В мола си е друго, на хладничко, на чистичко, с ароматизаторче...Аз, да ти кажа на работа ме задиря един младок. Ма аз не ща, ми за кво ми е, нямам бъдеще с него, той млад. Пък и да ти кажа, май съм уморена да се занимавам с такива неща, май вече поостарях за флиртчета. Ма той пък упорит бе, натиска ме, опасна работа.

Наташка: Е, ти пък, що не щеш? Бе то и аз вече не ми се занимава с такива неща, след развода...Абе Мацо, много кашляш бе, тия цигари не ти се отразяват добре.

Маца (кашля като дърта циганка): Ооо, Наташке, какво ли не пробвах, то бяха Дънхил, то бяха Парламент, Карелия, с водка пробвах дори и на гледай, какъв задух... Бе ти я кажи тоя очен молив от къде ти е? Много хубав бе?

Наташка: ОО, ми как от къде? От мола...

Маца: Ооо, ми да, аз пък кво питам. Аз моя така си го обичам, свикнах си с него, само се намазваш и готово, цял ден си ти седи блестящ. Пък и сивото блестящо много ми отива.

Наташка: Айде, мило, аз съм до тук, слизам. До утре, Мацо.

Чело коте, чело коте книжки...

Отдавна искам да напиша няколко реда за книгата, за тази вълшебница на светове и мечти.

И ето, че успях да намеря време, за да нахвърлям мислите си върху листа. Когато бях малка и все още откривах магията на книгите,  предпочитах да чета стари книги, с пожълтели страници.  Мислех си, че те са значително по-стойностни от другите,  тяхната овехтялост ми се струваше крачка към миналото, към нещо непознато. Да разгръщаш фините,  жълти страници и да попиваш миризмата на отминали години...И ако книгата не беше овехтяла, не я поглеждах. Водех списък с прочетеното до момента.  Състезавах се със себе си. Днес списъци не съществуват, броят прочетени редве отдавна е изгубен. Но остана състезателният дух, който обаче придоби нов облик- удоволствие и наслада от всеки следващ ред.

                              

Казват, че който в дома си притежава богата сбирка от книги е голям човек, литературен ценител. Определено не се вписвам в тази представа. Аз съм от ценителите на услугите на градката библиотека.  Никога не съм имала етажерки с безброй класики в дома си. Възхищавах се на хората, които имаха голяма библиотека, пълна с книги. Те привличаха погледа ми и си представях как чета ред по ред тези книги. Имах практика- взимах четива от градската библиотека. Тя си остана и до днес. Дори в момента чета книга, взета от библиотеката и то с пожълтели страници и почти скъсани корици. Това допринася още повече за усещане на история, по-плавно се пренасям в сюжета.      

Тази любов към книгите я имам вроятно от баба ми, която ми четеше всеки следобед, вярвам, че такова увлечение се предава наследствено през поколенията. Постоянно чувам как хората биха искали да прочетат някоя книга, но не разполагат с необходмото време. Смятам, че време се намира, стига желанието да е голямо. Замисляла съм се какво бих правила, когато животът ми поднесе толкова ангажираност, че да не мога да намеря свободно време за любимото си занимание и веднага се опитвам да отхвърля тази мисъл. Това би значело да предам себе си, да изменя на същността си. Това е насравнимо богатство, да си прочел книга за удоволствие, да отделиш време само за себе си, едновременно уединение и едновременно среща с нови персонажи.

Една книга е много повече от един филм, една книга е времето за мечти, романитика и себеосъзнаване. Само, който не е чел, само той не може да рзбере каква магия е книгата. Ако всичките посетители на киносалоните, бяха посетители на сбирки литературни четения, може би нямаше да имаме проблем с необразоваността  и  неграмотността на децата ни.

Като първокурсничка, колегите искаха да си организираме такива четения, да си изберем книга и всеки да чете по страница от нея. Това ми се струваше лудост. Сега намирам това много приятно, успокояващо и полезно. Може би трябва да се замислим за такива вечери на книгата?!?

Сега единствено мога да кажа: Четете, за да познавате!

За красивото усещане да си странен

От дълго време исках да събера мислите си и да възпроизведа на хартия как възприемам филмите, книгите, музиката и всичко, свързано с освобождаване от сивотата на деня, с всичко онова, което ме обърква и побърква и ме кара да чувствам като безцелно пропилян деня.

Всеки има своите странности и ненормалности. Осъзнавам, че моите странности са филмите и книгите. Още повече започвам да ги възприемам като странности след като излязоха резултатите от матурите по български език и литература на дванадесетокласници. Темата беше разсъждение върху стиховорението на Далчев ”Книгите”. И какви, мислите,  са резултатите?- Да, точно така, плачевни. Българското дете не умее да разсъждава, камо ли да пише. И така стигам до извода, че да четеш не се възприема за естествено, особено ако го правиш за удоволствие. Кой нормален би ангажирал свободното си време за четене и то извън виртуалното пространство?!?

Да, може би това малко мое удоволствие е ненормално.

Да изгубя половината си събота или неделя в четене, да навляза в чужд живот, да стана част от чужд свят- хартиен свят и да си кажа: ”Днес денят ми не беше безвъзвратно изгубен”. Това може да се възприеме като нестандартност.

                 

Или любимите ми лекарски сериали...(”Анатомията на Грей”, ”Частна практика”, ”Извън картата” и др.). Още докато пътувам след работа към къщи, си мисля за сериала и как ще се се откъсна от скучния си живот и ще вляза в едни измислени съдби. Питам се не е ли лудост нищо да не може да ме впечатли, да не може да ме развълнува и единствено един епизод с продължителност от четиридесет минути да ми достави такова удоволствие, че едновременно да се смея и плача. Да се чувствам по-сигурна в този нереален свят на киното, отколкото в компания на приятели...Не е ли старнно да съм сурова и безчувствена в собствения си живот и да се развълнувам от филм или книга, от нещо, което знам, че е фантазия, измислица? Не е ли странно да съм апатична към деня си и в същото време да се чувствам участник в тази измислица?           

Или пък може би виждам някаква детска мечта в тези нереални животи? Истината е, че се откъсвам от живота си, който и след тридесет минути и след три часа пак ще си е мой и искам да надникна какво би било ако се възприема като някой друг.

Минавах през Витиня и гледах току що разлистилите се дървета, хълмовете, покрити със зеленина, бяха като облаци на земята. Искаше ми се на прокарам ръка над тях, да ги погаля, струваха ми се толкова пухкави. Безкрайността на тази зелинина ме завладяшаве и омайваше. Тогава се замислих защо трябва да сме слепи за малките красоти около нас, защо трябва да търсим екзотиките извън пределите на възможностите ни. Имаме всичко, което да ни направи щастливи, че сме тук.

Тъжно е, че това са само силни думи, а животът ни пак си остава сив и еднообразен. Затова моето бягство от монотонността е час и половина в картини, звук и четива. Йовков е казал ”Красотата ще спаси света”, аз бих казала ”Културата ще помогне на красотата да спаси света”, защото без клтура губим себе си.

Днес е един полезно-оплозотворен мой ден- четох, гледах, слушах мелодии и творих. Доволна съм, че научих още нещо...Да не се притеснявам от чудатостите си, защото в крайна сметка нормалните не оцеляват, да заложим на ненормалността!

"Дори и дъжда" в началото на седмицата

От 09.05 до 14.05.2011 в София се провежда Седмица на испанското и ибероамериканско кино, която стартира вчера с испанския филм "Дори и дъжда"(También la lluvia). Режисьорката Исар Болейн е събрала в тази продукция имена като Гаел Гарсия Бернал и Луис Тосар- актьори, обичани от публиката. Изборът й се оказва печаливш, защото филмът е наистина едно вълнуващо и завладяващо изживяване.

Действието на филма се развива из екзотиката а боливийския град Кочабамаба. Там филмов екип снима предизвикателна продукция за Христофор Колумб, докато местното индианско население въстава срещу приватизирането на водното хранилище на града.

Сюжетът играе с вечните теми за приятелство, борба за оцеляване, амбиция, алчност..

В едно се преплитат минало и настояще, реалност и абсурд, трезвеност и амбиция. В първите десет минути от филма се чудех що за сюрреалистичен сюжет ще ни представи Исар Болейн, но в последствие изцяло се пренесох в екзотиката на боливийските неуредици.

Филмът започва със сблъсъкa на интереси между двама от главните герои, Коста (водеща фигура от снимачния екип на режисьора Себастиан) и Даниел (борбен индианец, готов на всичко, за да защити каузата, в която вярва).

Докато снимачният екип е погълнат от работа около историческия момент за пребиваването на Христофор Колумб в Боливия, в Кочабамаба местното население негодува от приватизирането от властите на питейната вода. Гледах сцените с размирици по улиците и военно насилие и си мислех, че това се случва в момента, в реалния ни свят, това е действителността ни. Мислех си за експлоатацията, за ниското заплащане на работната ръка, за подценяването на умения и знания...        

Наблюдавах дълбоките очи на индианци, изучавах ги, търсех смисъла на живота им и го намирах в своя собствен-борба, усърдие и недооценяване.

Замислих се над думите на Даниел, индианеца от филма, "Водата е живот" и в този момент отново ме лъхна непоносимата миризма на урина, носеща се от седящия до мен клошар в киното. Определено той беше в положение на животосъхраняваща нужда от вода.

Замислих се и над противоречивата личност на герия Антон. Във филма той е известен актьор с избухлив характер и склонност към чаша, пълна с алкохол. Парадоксът в този персонаж е, че именно алкохолът го приземява, дава му хуманна трезвеност.

И ето, че пристъпваме към заключителните сцени. Оптимистичен финал, затоплен от приятелската прегръдка на двамата титани Коста и Даниел. В началото несъвместими характери и в края всеотдайни приятели.

Финалната сцена е поверена на малко шишенце с вода. Макар и малко, но толкова важно, съхраняващо живот! "Водата е живот" е посланието, а аз бих казала, малките неща са водещи в деня ни, невзрачни на пръв поглед, които по-скоро бихме пренебрегнали, отколкото загледали, но те заслужават вниманието ни. Отдайте им минута слава и може би ще се почувстваме малко по-значими!

Мечки ръка за ръка

От 3-ти до 9-ти април на площад "Св.Неделя" можем да се полюбуваме на 120 разноцветни мечки от всички страни, признати от ООН, които са се хванали "ръка за ръка". Всяка мечка е индивидуално оформена от художник от съответната държава. Мечките призовават към толерантност и разбирателство между народи, култури и религии.

Посланието би следвало да е околосветско пътешествие из всичките страни, представени от мечоците. Тук искам да ви запозная с някои от тези мечки и посланието, което трябва да носят.

Защо точно мечки? За първи път изложбата е представена в Берлин през 2002 и 2003 година и символът на града е мечката. За да разгледате изложбата, ще отнеме около 40 минути, в които ще имате възможност да отделите заслужено внимание на всяка една страна- и предна и задна, защото мечките са изрисувани и върху гърба.

Прави впечатление, че всяка страна има различна представа за ценности и приоритети, както и изразяване на патриотична гордост.

В началото на експозицията от "отличващите" се мечки е тази на Япония- бяла с червена точка на ръката. Бих я асоциирала с бяло мече играчка, което на ръката си има означение "Push here". Натискаш и мечето раздвижва тромаво дупе.

Малко по-надолу е мечката на Франция. Тя е в цветовете на френския трикольор-бяло (цветът на краля), синьо и червено (цветовете на Париж) и е окичена със златен медальон като някой новоиздигнал се кавалерист и  вероятно символизиращ величието на Франция от времето на абсолютизма.

Мечката на САЩ трудно би могла да се нарече мечка. Все пак е Статуя на Свободата, в същите цветови тонове- гордостта на американците.

Истинска почуда е канадската мечка. По-скоро бих я оприличила на рекламен макет от магазин за теракот. Плочки в опушени нюанси на зеленото, налепени върху закръгленото телосложение на мечока. Нито помен от кленов лист, нито следа  от лос...

Наслада за очите обаче бяха мечките от островните и африкански държави. С богатство на тамошната флора и фауна. Сини лагуни, бели, пухкави облаци, рифове, рибки, цветя- мечтан сън! Африканските държави са наблегнали на култура и традиции, както и на дивото по тези земи- антилопи, големи котки, жени с кошници на глава, пълни с плодове...Цветовата гама тук няма пропуснат нюанс, основно горещо червено- жълт.

Русия също е запазила традиции и колорит в облика на мечката си. Представена е като матрьошка със силно начервени устни, раздаващи целувки на минувачите.

Но мечката, която приковава всички погледи, е българската. Недоумеие, недоразумение и болнавост лъхат от нея. Ромбовидната ни мецана е чудо в българското изобразително изкуството. Едни пунктирани линии минават през цялото й тяло, вероятно са магистралите ни. Тук там някой стих на Дебелянов, тук там на Вазов. Зелени гроздове, круши и цвете, което може би трябва да е роза, но по-скоро е лале, накратко-от всичките ни богатства по нещичко. Все пак повикът на историята е представен от малката рисунка на Царевец. 

Мечката на Ирак, смятам, носи най-силното послание. Приказна история с летящ килим, на който са насядали деца с различен цвят на кожата, деца от цял свят. Афганистан също носи топло и миролюбиво послание. Рисунка, изобразяваща майка с дете на ръце, изразява ясно и еднозначно устрема на нациите за толерантност и разбирателство.

Странното е, че точно тези страни са усетили замисъла на изложбата, уловили са емоцията. Варварското, нечовешкото, което може да се види из улиците им, пустошта, немотията, те са изчезнали в тези картини. Тук виждаме единство, мир и красота.

" Отнасяй се така към хората, както би искал да се отнасят към теб" е надсловът на изложбата.

Поздравления на всички онези художници, които се гордеят с родината си и са ни я показали такава, каквато искат да я видим- неповторима, изпълнена с чудеса.

Фотографии от изложбата може да видите на www. facebook.com/Творчески завои

Във всеки драматизъм се крие и малко комизъм

Напоследък се отчита тенденция в медиите, да ни поднасят новини с положително съдържание. И наистина действа: сега съм спокойна, заспивам доволна, без напрежение, създадено от чутото и прочетено през деня.

Сега медиите ме карат да се смея и то първично.

Ще кажете за какво говоря?

Да, наистина съм спокойна, че грижата за домашния любимец се е снижила. Не мисля за крокети, пастетчета за котки и кучета и подобни, защото вече има дори храна за кастрирани котки. Не се притеснявам ако кучето ми има кариес, защото вече мога да купя ”кучешки, зъбни протези” под формата на кокал, който се грижи за здрави зъбки на любимото ми куче. Ехххх, ако моят Медунчо някога беше опитал от този вълшебен кокал, нямаше да му опадат зъбите....Е, като се замисля, не е изключено и да са опадали от възрастта му.

Събуждам се доволна, че днес дори и да вали, няма да е радиационен дъжд. След понеделнишката прогноза за времето на Емо Чолаков съм сигурна, че ще вали съвсем безобиден, чист, пролетен дъжд, но в никакъв случай радиационен. След като усърдно ”нерадиационният” дъжд присъстваше четири пъти в прогнозата му за следващия ден, спах балженно цяла цялата нощ.

От вчера съм спокойна още една доза, защото всички афиши в метростанциите прокламират, че вече няма опасност от кърлежи, защото има сериозна защита с нов препарат на пазара.

Как да не се чувстваш защитен, когато драмата със заложниците в Сливен завърши с щастлив финал?!? А медиите прекъсваха филма, за да ни кажат да следим с интерес развръзката на събитието, сякаш сме жадни за драматизъм в скучния си сив ден. Или прекъсваха филма, за да включат кадри от друг филм? Абе с две думи казано ”хляб и зрелища”!

  Горда съм и с бързата и адекватна реакция на правителството ни относно трагедията в Япония, предизвикана от природните катаклизми. Япония само каза, че има нужда от хуманитарна помощ и българите са насреща да помогнат с каквото могат- с канчета, купи и одеала за бедстващите там. Наистина харитативно! Само се чудя на българите кой ще им помогне? Сигурно трябва да си поръчаме някое цунами. Поне АЕЦ Белене ще е защитен от тази природна стихия. Руснаците ще ни осигурят сигурна защита срещу цунамита, но срещу солидна сума, разбира се, тъй като АЕЦ Белене е силно застрашен от дунавските цунамита.

Най-накрая се решиха на крачката да намалят и лятната ваканция на учениците. В Европа тръгвали в края на август, нашите умни българчета чак на 15-ти септември. Безобразие! Да ги слушаш под прозореца си как беснеят! Олекна ми, че обмислят възможността да скъсят лятото и детството на децата ни.

Сега пак ще включа телевизора, за да се заредя с положителни емоции чак до следващия ден. Ето, включвам и една позитивна новина- излязло ново порно клипче с мис България 2006, надминало по стил и качество всички останали подобни клипчета в интернет пространството. Знаех си, че денят започва обещаващо! Включете и вашите телевизори, ще се посмеете и вие!

Комедия на слугите в село Свежен

Някъде в Южна България се простира китното селце Свежен. В него всеки жител е народен деец, къде повече народен... човечец, къде повече изе-де(е)ц. Но всеки там дава своя принос за селото. Ето Зорка Колипаткова, трето поколение потомствена птицевъдка на редкия вид гъски с черни шийки. Тя е мила, всеотдайна, само дето патките й имат един порок. Обичат да си попийват. Зорка Колипаткова често ги оставяше без надзор и те използваха тази нейна разсеяност, за да навестят избата на кръчмаря Захаринчо Шекеров. Той е казанджията в селото и негови са бъчвите с вино и ракия. Яростно ги пази от пияниците в кръчмата и следи за всяка гаврътната чашка на заклетите посетители от ловната дружинка на село Свежен, но така и не успя да ги опази от гъските на Зорка Колипаткова. Те му изкълваха бъчвите и попийваха честичко от благия елексир.
Но случи се така, че завистливият Любен Патоков, който също отглеждаше гъсоци, реши да отрови гъските на Зорка. Тя изпадна в дълбока скръб по безвъзвратно изгубените рядък вид гъски. За щастие й останаха трийсетина гъсчици и тя бързо успя да възвърне напетия си вид на горда птицевъдка. А Любен Патоков продължаваше да яде ноктите си от завист към охранените черношийкови гъски. Той прекарваше дни наред в читалище "Пробуда", където библиотекарката Будинка Луканова му предоставяше орнитоложки книги, в които той четеше и попиваше знания как да охрани своите гъсоци. Но тия проклети гъски, така размишляваше той, така и не тлъстееха. Затова той започна често да навестява хоремага на Захаринчо Шекеров. Там се събираха всички от ловната дружинка на село Свежен. Сред тях бяха Александър Дългошиев, ловец по душа и месар по призвание; Атанас Големецов, който се славеше с отстреляните с една сачма яребица, лисица и заек и заради това си беше спечелил завистта на останалите членове от ловната дружинка; Петко Келешов, Атанас Кожудеров, Карък Каръков, който беше затрил ловджийското куче Кураж, вместо някой дивеч и Акъ Шишков.  Тая дружинка по цял ден кръстосваше горите и шубраците, а вечер пресушаваше каните с ракия и вино на Захаринчо Шекеров. И ако той не смогваше да брои чашките, то кръчмарката Цуцуманова имаше набит, математически поглед и нищо не й убягваше.

Така минаваха дните на жителите на село Свежен- в надпревара за първенец на селото. Докато един ден...не се спомина Разцвет Ситоев. Той отглеждаше в двора си една синя хризантема и я обичаше до безумие.

И така в този ден една леко подпийнала гъска на Зорка Колипаткова влязла в двора на Разцвет и опасала синята хризантема. Той толкова много тъжи, че накрая се поболя и взе, че почина.

Неговата смърт събуди заспалите духове на самозъзнание у жителите на селото. Започнаха да търсят причини за кончината му. Първо обвиниха гъската, принудиха милата Зорка Колипаткова да изколи и останалите й трийсетина гъски. После започнаха да търсят по-дълбоки прични. Намериха ги в ракията. Забраниха варенето на ракия и така доведоха до крах и на ръба на лудост горкия Захаринчо Шекеров. И накрая обвиниха себе си, че са проспали дните си в кръчмата. Създадоха много работа и грижи на попа, дядо Архангел Гавраилов Замфиров. Работа, защото имаше кого да опява и грижи, защото нямаше ракийка вече, та нямаше и страст в душата на дядо Архангел.

Единствен чист и неопетнен излезе Любен Патоков, защото неговите гъски бяха единствени в селото и защото той бе прекарал дните си в читалището и по-рядко в кръчмата. Той бе издигнат за първенец и народен будител на село Свежен.

Поука: Няма ненаказано добро, но има толкова незаслужено зло!

Всички имена, използвани в текста, са реални и запазени в оригиналния им вид

Из коридорите на ерудираната Академичност

Лека нощ- лектор с нож (надпис на стената в 148-ма аудитория, ФСлФ)

Сврърши селската храна, айди бържи у дома (надпис в асансьора на ФСлФ)

280 е като женското сърце- винаги има място за още един (надпис на вратата на автобус 280)

От много наздраве не ми остана здраве! (надпис в асансьора на ФСлФ)

Хор бодра смяна не пее втора смяна (надпис върху чин в аудитория)

”Излизате без знания от средното училище. Мислите си, че знаете нещо, но още нищо не знаете. От университета започва обучението Ви.” (изказване на М. Виденов по време на лекция)

”Как ще изпишете името ”Кънчо” на латиница? Този въпрос все още остава нерешен, дали ще е "Kancho” или "Kuncho” (част от лекция на Я. Бъчваров за българските имена, изисани на латиница)

А: Коя книга притежава всеки българин в библиотеката си?

Отговор: Произведения на Ботев и Вазов

А: Грешка! Верният отговор е речник (по време на изпит при доц. Я. Бъчваров)

"Колежке, не съм Ви виждал на лекциите си! Но от мен да мине, ще Ви дам заверка, само защото сте ми лицеприятна” ( коментар на проф. И. Павлов)

"...Евгений Онегин бил болен от СПИН...” (изказване на студент по време на изпит като се има в предвид сплин- меланхолия)

"...От пето спрежение е глаголът...отде да знам....”studovat” или ...отде да знам....”varovat”. А от първо спрежение....отде да знам.... например глаголът ”jest” или... отде да знам....” (лекция на Ст. Стойчев)

”Боже! Падна ми се Ботев?!? Кажете нещо за Ботев! Какво е писал? Някой да ми каже нещо от Ботев, моля ви....” (паника при изтеглен билет с проза на Хр. Ботев по време на изпит по възрожденска литература)

...........................................

Следва допълнение

Колко е важно да бъдеш разумен!

Животът ни е низ от възходи и падения, от шум и после затъмнение, от борба и накарая отегчение...

Стремежът да съграждаш, да твориш може да угасне само с една дума. И ако незаслужено си предизвикал всеобща иронична снизходителност, то твоят живот е изгубил целеустремеността си.

Понякога си мисля, че съм като едно розово прасенце, което с труд построява малка, сламена къщурка и хоп, идва някой и издухва труда ми. Но аз не се отказвам. Продължавам с още по-голямо усърдие и построявам малка, дървена къщурка. И пак идва Лошият- една клечка кибрит и мечтите ми са в пламъци, изгарят бързо и се превръщат в пепел. Мисля си: ”Ще събера сили и ще постигна нещо голямо, нещо велико, защото знам, че мога”. И го правя! Но целият този стремеж е безпредметен, когато няма кой да го оцени, да прозре какво даваш на света около теб. Сега се сещам за немската дума tüchtig, която значи ”усърден”. Дали няма някаква историческа, езикова връзка с нашето възклицание ”тюх, да му се не види!” ?!?

 

Преди време някой ми каза да бъда смирена. Многократно съм мислила над тази дума- как бих могла да постигна смирение, когато искам да се боря, за да успея. Смятала съм за пасивни хората, примирили се с несгодите си. И сега прозрявам, че да си смирен е разумното, донякъде и правилният избор, с който спокойно и без усилие ще достигнеш до целите си.

До сега намирах за погрешно да се представяш в изкуствена светлина, да проявяваш тартюфщина, да премълчаваш нещата, които те тормозят, но ето, че прозрях. Никой не обича да вижда чува нещата с истинските им имена затова правилният ход е да си разумен, а защо не и хитър. Справедливостта е наивитет, всеотдайността не буди уважение. Пример за това е историята с маркиз дьо Сад. Толкова прозорлив, човек на ”изтънченото” слово, което тогава се е смятало за вулгарно, но за интересно, погубва себе си, защото не е могъл да спре да говори, да изразява мнението си. И краят му е затънал във фекалии. Ако не искам усърдието ми и всичките ми възможности да се вмиришат по същия начин, просто трябва да съм разумна, което значи смирена. Но да съм смирена не значи да се примиря. Просто ще се вслушам в съвета на Георги Константинов, който казва: ”...когато ръце други няма, вземи се в ръце”!

И за да не е толкова жалък и патетичен животът, препоръчвам посещение на постановката ”Колко е важно да бъдеш сериозен” по Оскар Уайлд. Какво друго ни остава освен да се надсмеем над неуспехите си, да си махнем с ръка и да продължим напред...

Вземи ме вкъщи- дом за едни и неразбиране за други

София е погълната от една хуманна идея, която умело се лансира чрез билбордове. И погледнем ли тези билбордове, изпадаме в умиление пред вида на милите беззащитни животинки. Кампанията ”Вземи ме вкъщи” е нещо наистина мило и всеки с голямо сърце би отворил широко обятия, за да гушне тези малки, бездомни и рошави кученца, котенца...Да и спираме до тук, защото под надслова ”Вземи ме вкъщи” се има в предвид само това- бездомни кученца и котенца, за другите бездомни животинки- катерички с половин опашчица, куци гълъбчета, врабченца с оредяло оперение, не се споменава нищо.

Още първия път, когато се загледах в един такъв билборд, на който едно рошаво и видимо улично куче те гледа с широките си очи и ти казва: ”Казвам се Беатрис и съм на 4 месеца. Обожавам да ме решат”. Що за име- Беатрис?!? И все пак това е бездомно куче, кому е нужна такава помпозност с това име? Така или иначе на кратко ще е все Бети. Или пък трябваше да се породи у нас силно благородство, внушено от името БЕАТРИС? Изгубих се още на първата сричка от него- БЕ, с продължително Е. Но явно този подход е озарил някого с хуманно чувство и този някой е приел в дома си гальовната Беатрис, защото тя вече си има дом.

                                                                                                    

Или пък малкият Ричко, който като порасне ще се казва Рич и ще спи в собствено легло. Е, дали пък някой, който като малък се е казвал Пичко, когато пораснъл му казвали Голям Пич и вече спи по чуждите легла, няма да осинови от милосърдие Ричко?

А какво да кажем за черната перла на улицата Седефчо, който обича да си играе с дечицата? Дали е ваксиниран вече за бяс?

В момента в някои региони на  страната колят домашните животни, защото имало вероятност от заразяване с шарп и никой не го е грижа, че една крава или една биволица, че триста кокошки ще пролеят кръвта си, за да е здрав българският народ. И за да се изчисти съвестта на същия този народ, ще си осиновим по едно бездомно кученце или котенце, грижливо ще му почистим бълхичките, ще дадем едни сто лева за ваксини и ще заличим спомена за добрата крава, за добрата биволица и за добрите кокошчици.

Истината е, че има много хуманност в това начинание, но животинският вид не се изчерпва с Беатрис или Ричко. Много по-хуманно би било ако се постараем да опазим всички представители на животинското царство, защото да приемеш в дома си бездомно куче, не е достатъчно, за да си добър човек.

Секретарският дневник на другата кифла: Завръщането на Сандокан

Началото на декември 10.20 ч. в офиса

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, позабравих да ти пиша напоследък, ама като съм толкова натоварена, шефът така ме юрка и всичко пада на моите плещи. То не са кафета, то не са телефони, то не е внимание към шефа, бе напрежение си е, няма да ти казвам под какъв стрес, под какво напрежение работя.

Ще имаме Коледен банкет и шефът ме пита кой да поканим да ни пее. Аз му предложих Илиян- ми кефи ме, нали съм си тупалка, излишно беше да ме пита. Той ми каза, че обмисля да покани Лолуги. Аз му викам: ”Шефе, лалугер ли ще каниш, какво е това нещо?”. Бе, шефчето е Ентелегент, веднага ме светна, че това са изпълнителите на култовата песен ”Сандокан с двата ножа”, била му любима, та за това, пък и били позабравени в последно време, едва ли имали много участия, а в кризата по-евтиничко щело да ни излезе с тях. Нямали много песни, та щели да пеят само тази, можело и за 400 лв да се съгласят. Е, не е ли хитър шефът Васко, мило дневниче? Ма каза аз да уредя участието им, по интернет да се свържа с тях. Обаче ни бил бавен интернетът и трябвало да се уговоря с доставчика за промяна на скоростта, че да има банкет и участие на тия Лалугери ли бяха Лолуги ли. Оставям те сега, мило дневниче, че ме чака тежка работа.

13.47 ч. в офиса

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, това със скоростта на интернета се оказа по-сложно, отколкото си мислех. Аз едвам се научих на клавишите, сега с по-бързия интернет ще трябва и по-бързо да работя, и да пиша...Обадих се на доставчика и му викам, че трябва да го правим по-бързо, но се усетих и поясних, че става дума за интернета. Той взе да ми обяснява някакви въздушни новости. Казах на Васко за новия въздушен интернет и той нали е умничък, веднага ме поправи, че бил мобилен, не въздушен. Сега като сменят скоростта, ще се обадя на Лолугитата.

След три дни 11.12 ч. в офиса

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, вече всичко е уговорено, ще ни пеят Лолуги на банкета, шефът сега ще прави списък с присъстващите. А, ето в момента ме пита: "Петър с А ли се пише ". Уффф, че е, ми ако беше гледал рекламата, щеше да знае, че се пише с А.

12.01 ч. в офиса

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, пак имам малко време да ти споделя: Васко отиде в обедна почивка и ми каза, че трябва да тръгна на фитнес, че да съм във форма за партито. Още довечера ще си взема карта за фитнес. Каза, че ако изглеждам добре за банкета, ще ме вози в неговата кола с варненската регистрация. Бе, чудя се защо Бентлито му е с варненска регистрация като си е от София, никога не е ходил във Варна, ще го питам най-накрая, че ме изяжда това любопитство.

На следващия ден 10.10 ч. в офиса

Павлинка (ПепитУ): Охх, мило дневниче, Васко ми се скара. Дадох му фактура на името на фирмата за фитнеса. Нали ми каза да се запиша и аз го направих. Защо обаче било за сметка на фирмата. Еми той ми нарежда, аз изпълнявам, това са си задължения, значи са и служебни разходи. Питах го и за Бентлито. Каза ми, че това било берлинка регистрация, ма нали е все В, от кде да знам, че било Берлин това. Но като стана една спорти-мацка ще ме вози насам- натам с немската кола. Хайде чао, мило дневниче, че трябва да работя.