Гьошо и старицата- една истинска историйка

Локация: София

Местоположение: Градски автобус 84

Главни герои в нашата кратка история: мъж, видимо на около 45-50 и възрастна жена на около 70

Качва се мъжът в автобуса и се запътва към първата възможна седалка, която очаквано не е свободна. На нея седи чужденец от испански произход с омазнена, къдрава коса и набола, посивяла брада. Светкавично към същото място се стрелва баба с бастун. Мъжът, да го наречем Гьошо, със замах застава на позиция пред седалката и пита учтиво бабата:

-Ша сядате ли, че ако нема, аз да сядам, мноу ма болят краката.

Бабата от неудобство се дръпва леко встрани и отпуска гарда. Да, но мястото все още е заето от чужденеца. Гьошо пак пита:

- Ша станете ли, че ма болят краката?

Чужденецът не разбира и дума от казаното, но отстъпва мястото джентълменски. Сяда Гьошо и започва разговор със старицата.

- Нали мъ разбирате, болят ма краката, изтръпнали са от коленете надолу. Ето, на, виж, наложи съ да купя специални обувки, тия от рекламата, дет и Роси Кирилова носи такива. На, пипни, голям комфорт, ама ма наболват кокошите тръни.

Включва се и бабата:

- Еее, да, щом те болят, разбирам те, и аз съм с болежки. Ще ти кажа къде да идеш на преглед. Ще идеш в Св. София. Там ще търсиш д-р Неделчев. Мен ме лекува вече десет години.

- Ааа, десет години, аз до Нова година ша съм здрав. Аз съм работил в телевизията и пак ша работя, от 87-ма до 99-та, ся ша кандидатствам за оператор.

- Ооо, как за оператор, как ще ги мъкнеш тия кабели, камери с тия болни крака?

Гьошо уверено отговаря: 

- Бе те сега не тежат, от ново поколение са.     

- Ааа, електронни, ааа, да, то затова не тежат, електронни са- потвърждава бабата с разбиране.

Гьошо продължава разказа си:

- Аз сега съм тръгнал към Люлин, на гости на гаджето, тя е от Берлин, поетеса е, ето, купил съм й книжка и вино, виж колко чанти нося.

- Наистина, как си се натоварил с тия болни крака!

- Бе за гаджето всичко правя, пък и нали ти викам, до Нова година ша съм здрав, ша са лекувам в Банкя. Ай, ша слизам. Беше ми приятно да побъбрим

- И на мен- отговори старицата.

Къде да хапнем?

 

 

Колко често си задаваме въпроса, къде да хапнем тази вечер? Колко често си повтаряме, че постоянно посещаемите места са вече силно втръснали, че е време да открием ново място, което да ни удиви с вкусна кухня и добро обслужване, разбира се и с уютна обстановка? Не е нужно да се чудите кой ще е следващият ресторант, който ще посетите. Бих искала да ви нахвърлям няколко предложения.

Напоследък ми се иска да разнообразя стандартните места с някои нови, нетипични и достатъчно различни, за да впечатлят дори и силно притензиозния вкус.

Вече не е невъзможно да опиташ разнообразна кухня, без да напускаш пределите на града, в който живееш. Нужно е само да решите какво бихте желали да вкусите.

За почитателите на латино кухнята препоръчвам да посетят испанския ресторант ”Бодега”. Още с първата крачка и се пренасяте в испанска страноприемница, но със значително осъвременен декор. Млада Дулсинея изпълнява нежни песни, под лежерния акомпанимент на бас китара. Висящите над бара пушени мезета напомнят за топлината на селската кухненска стая, а бутилките вино и тежките полилеи за стара изба. И макар червеният цвят да не присъства натрапчиво, той се усеща във всеки ъгъл, сякаш тореадор развява червено наметало и примамва клиентите с него. Историческият мотив също не липсва. Картините събуждат спомен за мореплавателите, а съндъците от декора- за съкровищата, с които са удостоили Европа.

Кухнята е стилна и едновременно с това традиционна. Интересни съчетания от обикновени съставки, но с много вкус.

За съжаление латино ресторантът ”Мачу Пикчу” е затворен от известно време, но кухнята му беше наистина наслада за човешките сетива и стомах.

Ако пък ви се прииска нещо ориенталско, може да посетите индийския ресторант ”Шафран”. Обстановката не е толкова силно впечатляваща, везани пана и индийски приказки по стените, цветни балдахини, но истинското впечатление е менюто. Под меню имам в предвид, както книгата с предложения, така и самото й съдържание. Цяло прикючение да се произнесат на глас специалитетите, а още по-голямо изживяване е дегустацията. Всичко е в малки порцийки, поднесено по изключително интересен начин, но силните подправки внушават усещането за ситост. Горещо препоръчвам панираните зеленчуци в нахут и морковения десерт. Не се заблуждавайте, че салата не е достатъчна за вечеря. Тук и салата ще ви се стори непосилна за изяждане. Тайната е в подправките. Нивото на лютост може да определите сами.

За традиционалитите препоръчвам ”Фърст”, арменска и италианска кухня. Почитателите на паста могат да опитат и други интересни месни изкушения, а от арменското меню, салатите заслужават специално внимание. Като казвам за традиционалистите, имам предвид, че обастановката е традиционна, стари, но в свежи цветове скринове, бял интериор и любезна обслуга. Изобретателността обаче е в тоалетната.   

Ако пък не искате да прескочите границата отвъд Балканите, може да посетите Сръбския ресторант ”Банкович”. Макар сръбски, в мен по-скоро породи усещането за вечер в Тоскана. Обстановката е забележителна, изискано подредени маса, с бели покривки, тежки столове, полилей с еленови рога, печка на дърва с чайник отгоре й, във формата на пате. Вторият етаж напомня за ловна среща, а първият за свенлива изисканост.

Вината тук ще ви въвлекат в небивала еуфория. Кухнята противно на представите ни не е само плескавици и кебапчета, разнообразието е голямо.

Прииска ли ви се нещо източно, може да опитате ”Хепи Суши”, макар че ако ще е суши, нека да е точно по японски, затова, съветът ми е да опитате домашно приготвено. Двойно по-забавно и вкусно, а ако е в подходяща компания, ще забравите за суши в ресторант.

Следващата дестинация ще е”Блу Мун”, тайландска кухня, а след това задължително турски ресторант. Отзивите са само положителни.

Един реномиран ресторант се определя за такъв по изисканата кухня, прилежното обслужване и чистата и наредена тоалетна. Моите предложения напълно покриват тези критерии, но ако ви се струва невъзможно начинание, може да се присъедините към ежегодната благотворителна среща на страни от цял свят под патронажа на всички посолства и посланнически семейства, където може да се опитат кулинарните хрумвания на всяка една страна. Специално внимание отделям на индонезийската кухня, която има най-много симпатизанти. Един обяд може да се вземе на цена от 3лв. Хем ще похапнете, хем ще се почувствате полезни, че сте помогнали на едно дете, защото средствата отиват за деца от домове.

 

Една българска сватба

В някои славянски езици месеците си имат специфични имена, които се свързват с природните явления в определен период от годината. Да вземем годишен откъс от май та чак до септември. Тези месеци означават период на багри, красота и живот. Такъв е и месец юли, начало на нещо ново, начало на нещо червенеещо се. Какво по-добро време за вдигане на сватба от юлската вечер, защото според българските традиции булото на младоженката трябва да е червено, а през месец юли всяко живо същество се червенее. Така се случи и със сватбеното тържество, за което искам да ви разкажа.

В топлия юлски ден, както повелява българският обичай, младоженикът дойде да купи своята бъдеща съпруга от родители и роднини. Неизменен, присъстващ елемент са музикантите, които удрят тежък тъпан и подсилват удара с мелодия на кларинет. В този ден обаче българският мотив задължително присъстваше във всеки запечатан в паметта ни момент. И като казвам български, имам предвид тройна, удърна група от Северняшкия ансамбъл. С народна музика подкрепяха усилията на младоженика да стигне до своята спътница. От този момент тя вече имаше нов дом.      

Изборът на ресторант също беше съобразен с народния мотив, сред природа, гора и скали. Всяка маса беше наречена с името на българско цвете, вплело в себе си символиката на нашите обичаи- здравец, босилек, божур, трендафил, иглика, зюмбюл, бръшлян, чимшир и прочее. Всичките те сплитат венеца, който поставяме над входната врата, всички те са част от българския двор. Украсата на сватбените маси съдържаше неподправената свежест на българската природа. Истинско удоволствие за окото беше да гледам сватбена трапеза с везана дантела вместо тюлени балдахини. Столовете бяха закичени с трендафил, без излишната натруфеност на панделки.         В ресторанта младото семейство беше посрещнато с народни танци и песни в изпълнение на формация „Плетеника”. В следващия момент водещата на тържеството, народна певица от Северняшкия ансамбъл, предизвика аплодисментите на гостите като запя „Девойко, мари хубава”. Гората ехтеше и отразяваше благия глас.

Младоженците бяха подготвили изненада към уважаемите гости- лична хореография, валс на фона на песента „Върха на планината”. Наистина подходяща и така добре нагодена към обстановката.

Последваха поздрави в същия български дух. Първият от тях, който накара гостите да затихнат от възторг беше в изпълнение на млади танцьори, които представиха хореография по народни, македонски песни, втъкали в себе си свято послание, изречено от Ванга. Следваха три нежни песни, изпяти от лелята в акомпанимент на специален гост. Това, което вдигна на крака гостите бяха не само танците на дансинга, но и братът на младоженката, който отправи идивидуален поздрав към по-големия си вече брат с песен, която взриви масите. Заваляха бурни аплодисменти, подкрепяни от „Още, още”.

Дойде ред и на кумовата ръченица. Задачата им не беше никак лесна като се вземе в предвид, че се съревноваваха за даровете с професионални танцьори. Те пък направиха изненада на кумовото семейство като ги облякоха в народни одежди.  Кумът вадеше левчета от дълбока, шарена торбичка, на която не се виждаше дъното. В задружие обаче кумата и кумът успяха да измамят професионалистите и им отмъкнаха кокошката.

Както всяка сватба не минава без малка булка, така и тази си имаше цели пет малки хубавици, които самоотвержено подкрепяха младоженката в танците. Присъствието им на дансинга беше неотлъчно.    Изненадата за финал беше книга с пожелания в духа на сватбата- плетена на една кука дантела, естествени материали и пожълтели страници за повече автентичност. Книгата обходи гостите и в нея бяха оставени послания с любов и почит към младото семейство. Имаше и оригинален поздрав на редкия език мандарин.

Една истинска и много българска сватба, с кръшни хора и весели лица. Сватба, извадена от раклата на българската традиция. Сватба, която се запечатва в съзнанието и оставя само приятното ухание на трендафила.

От другата страна

В последните двадесет дни се опитвам да се абстрахирам от нажежената политическа обстановка, от уличните шествия и купищата искания от протестите. Стремя се да се въздържа от изказвания, които могат да бъдат разбрани като крайни и да остана настрана като уважа мнението на всеки един, който не се притеснява да го изрази гласно или пък само с присъствието си. Това се оказа непосилно за мен. Вероятно щях да издържа на самоналоженото си мълчание по темата ако всеки се бе, поне от части, опитал да не угнетява и обременява с оценките си виртуалното и медийно пространство. В отделни моменти ми се искаше да прекъсна всякаква връзка със социланите мрежи, да не включвам телевизора, но се замислих, какво ми остава- времето, което искам да прекарам разтоварващо пред телевизора или компютъра, да се лиша от това, в такъв случай по-добре да споделя и своите възгледи за народното недоволство.

Бих искала първо да изкажа възхищението си от вскички тези, които не се притесняват да изразят или демонстрират какво мислят. И до тук с възхищението ми. Не се сещам за второ нещо, което да породи в мен положителни чувства от цялата тази гласност. В конкретния случй- много шум за нищо. Чуваме много гласове, които за жалост обаче нищо не казват, чува се и лай, но и пък при него не може да се долови членоразделна реч. Най-вече се чуват свирките за по пет лева. Има и повей на лек, ефирен вятър от знамена. Детски ръчички държат балончета, вият се кръшни хора. В последните дни се предлагаше и черно кафе с неподправена салата. Подобни шествия не се ли наричаха манифестация?!? Това е може би най-дългият сбор, на който София става свидетел. Догодина пак, дано не забравим. Но този път нека има повече пъстрота- захарен памук и блъскащи колички.

Не разбирам кому е нужна тази показност и изразена злоба, агресия и омраза. Не разбирам и тези мили майки, завели мъничките си дечица, за да ги учат на правилен, български език, на прилични фрази и обич към ближния. Толкова нравствена красота на едно място...Как да се въздържа от удивление?!?

Не разбирам какво се цели. Сваляне на новоизбраното правителство? Добре, какво следва обаче? Нови избори? Добре, а резултатът. Същият? Добре, каква беше целта на вашия „симпатичен” протест? Безцелна? Вече разбирам...

Не разбирам искането за нови лица в политиката. Кои ще да са тези лица? Вероятно някои от музикантите или артистите, които си дават кръвта в името на неясната кауза или позабравените личности, които видяха в протестите удобен момент за реклама на отдавна неприсъстващите им физиономии в обществения живот?   

Не разбирам и ролята на медиите в цялата тази постановка. Не трябваше ли събитията да се отразяват обективно? От тридесет минути новини, петнадесет от тях- ефирно време за вече не актуалния протест, важното е да са на гребена на новината, макар и тя вече да не е такава. Не ми е ясна идеята на всеки гост в развлекателно предаване да му бъде задаван въпросът „Участвахте ли в протестите?” или „какво мислите за протестите?” Това повече ми заприличва на въпроса „Ти изяде ли си супичката днес?” Какво ако не сме участвали в протестите? Това ни прави по-малко българи или по-малко волеви? Не мисля, че медиите запазиха безпристрастността си, която се очакваше от тях, но след като три години и половина лижеха нечии задници, сега се видяха свободни и като куче на каишка се отприщиха да скачат по жълтите павета и да показват събитията такива, каквито им се искаше да видят.

Не разбирам и тази част от протестта, в която на него са всички интелигентни и мислещи за бъдещето на България хора. Какви тогава са останалите хора от страната, които всеки ден ходят на работа, трудят се и изпълняват гражданския си дълг по съвест? Те са глупците в тази история? Не, те са тези, които не се обиждат от лумпенско категоризиране, те са тези, за които кафето е десетминутна наслада сутринта, а не целодневна пародия на гражданска позиция.

Хората, които не споделят идеята на протеста са боклуци? Не, те са тези, които отварят речника и търсят понятието „лумпен” и разбират, че всъщност целодневното пиене на кафе не е нищо друго освен точното значение на тази дума- хора, които безделничат и живеят на гърба на другите. Тези хора които са наречени боклуци и които не са на протеста, минават след интелигентните протестиращи и почистват боклука след тях.

Нови политически формации в парламента след падане на четири процентовата граница? Какво пък толкова, защо да няма още десетина партийки, които да взимат субсидии и да си мълчат по парламентарните скамейки, защото по двама представители от всяка малка партийка, те неминуемо ще бъдат погълнати от големите партии.

Колко много въпроси! Целта ми не е да се отговори на въпосите. Целта е по-скоро да кажа, аз не съм боклук, аз съм достатъчно интелигентен и здравомислещ човек, който не желае да става част от цялата тази обществена злоба и не желая да бъде про-тествана.

Неразбиране и неразбрани

 

 

 

След дълго мълчание намерих вдъхновение да напиша следните редове. И още в първия такъв изричам лъжа, защото не бих нарекла днешната си тема за размисъл вдъхновение, по-скоро огорчение.

Изкарахме една напрегната и размирна пролет с хора по улиците, които търсеха изход от немотията, в която са обречени да съществуват и сме на път да изкараме и така дълго чаканото лято в люшкане и блъскане между тези и онези. Питам се защо? Какво искаме да покажем и на кого? Какво се стремим да докажем и на кого? Тълпи от хора седмици наред блокираха пътища и гари, свалиха едно правителство, а след това излязоха отново на улицата, за да подкрепят същото това правителство, което бяха свалили предния ден. Останаха неразбрани, разединени и измамени. И аз не ги разбрах. Имах толкова голяма надежда, че българинът се е събудил, че е открил накрая себе си, но и аз останах измамена в надеждата си. Не ги разбрах. Какво целяха, да свалят монополи, да свалят власт или да свалят жизнения си стандарт. Разбрах едно и то едва сега, че все пак успяха. Успяха да свалят собственото си достойнство.

Дойдоха избори. Избирахме и каквото си пожелахме, това си и избрахме. И пак на другия ден недоволство. Отново не разбрах. Недоволство от какво? Що за хора сме, щом освиркваме това, което сами постиламе? Заговори се за касиране, нови избори, а точно преди няколко месеца имаше протест и срещу двадесет милионна сума за ненужни избори. То тези, касираните, вероятно можеха да са с някаква отстъпка за сметка на държавата. Като се касират, резултатът друг ли ще е, като се проведат нови избори, ще има нови лица ли? Отново не разбрах. Гласове народни, зелени човечета, спасителни фронтове и разни други... на тях ли да се оповаваме? Едва ли...                                              

Най-възмутително ми се стори този и онзи да изсипва помия във виртуалното пространство срещу правителство, партии, личности. Още по-неуместно е този и онзи зад граница да се присъединява към нескопосано организирани протести, на които няма да присъстват по обясними географски прични. Попълват фалшива статистика. Намирам за изключително непочтено и безскрупулно да се организират протестни шествия в дни, посветени на светли личности или събития от историята ни. Какво искаме да покажем с това? Не зачитаме българските ценности или просто ги нямаме?

Иска ми се да разбера, но не търся разбиране. Иска ми се да дадем шанс на себе си, да повярваме и да спрем с тази злоба. Обнадеждена съм, че с повече доверие, нещата ще се случат.

 

Умишлено са изпозвани възвратни форми и множествено число, с изключение на авторската реч, с което се цели да няма засегнати и припознати.

И все пак ако някой иска да се припознае, нека се чувства свободен да го направи или да изгледа ”The Makeover” с участието на Джулия Стайлс. Може да се окаже силен стремеж за ограмотяване и опознаване на някои ценности.

Българският protestsong

 

 

От две седмици България се вдигна на протести срещу монополите. В началото те бяха ясно изразени, недоволството беше насочено към енергодружествата, които олицетворяваха недоимъка и трудните условия на живот на българина. В последствие вятърът на промяната задуха в друга посока с искания за сваляне на Правителството, за наказване на виновниците за критичното, социално положение на страната, после в защита на подалия оставка кабинет, най-вече в подкрепа на министър-председателя. Той пък от своя страна като истински месия погали с блаженния си глас и светлата си харизма протестиращите и ги отпрати по домовете им. Те решиха да излязат в неделята, светата неделя, в която щяхме да разберем кой е новият български Патриарх, по улиците и да заявят недоволството си за пореден път.

Тази тълпа от недоволни граждани се люшкаше неориентирана цялото това време и колкото и да искаше да остане надпартийна, се поддаде на изкущението и се остави да бъде въвлечена във върхушката на политическите интереси. И в потока на безумието измислиха безброй искания кое от кое по-нелогично и далеч от здравия разум. Българинът обаче направи скок в своето осъзнаване. Събуди се от дългогодишния си сън, но времето, прекарано в летаргия, е хиператрофирало мисловния му процес.

Неделята на съдбовни решения беше раздвоена от избора на Париарх и протестните шествия. Медиите за жалост доста вяло и с пренебрежение отразиха случващото се в страната. Оказаха чест на събитията в столицата, макар кадрите да доказваха, че протестите в София не са най-масовите, напротив, най-хаотичните. Тълпата се движеше в посока от Орлов мост към Министерски съвет, после обратно и така не стана ясна целта на това прет-а-порте. Жена разхождаше куче, баба-внуче, младежи пък размахваха бирени бутилки. Затвореното Цариградско шосе даде възможност на малчуганите да разцъкат футбол. Искаше ми се това да е лицето на националния протест, но по-скоро ми се стори пародия на такъв. И докато в София се виеше протестно хоро, то в цялата страна, Варна, Пловдив, Бургас, Шумен, Плевен и др. протестът придобиваше мащабност и смисъл. Хората в страната бяха излязли, за да защитят гражданската си позиция и да се надигнат срещу лошия стандарт на живот. Не казвам сметки, от където се започна всичко, не казвам монопол на управление, защото техният протест е срещу мизерията.

Паралелно с тези кадри, една национална медия, всички я знаем като най-гледаната продажна телевизия, излъчваше шествията в София с надпис Национален протест. Той се изразяваше в 30 секунди кадри от Варна и 3 часа кадри от най-масовия протест в страната, именно от София. Зрителят обаче не искаше да гледа масовка, а обективност. Такава не видяхме в Светата неделя.

Казвам Светата, защото на този ден трябваше да се обърне изключително и единствено внимание на избора на нов глава на Българската църква, това свято събитие бе опорачено с грозните звуци на вувузели и крясъци. Каква ирония! 100 метра деляха тълпата от гласуващите духовници. Те избираха опование във вярата, а тълпата безумци бяха обърнали гръб на вярата! Къде е спасението тогава?!?

 

П.С. Бих искала да благодаря на БНТ за обективното отразяване на събитията от 24.02.2013. Показаха случващото се в цялата страна и ни запознаха с историческите факти около избора на миналия  на новия български Патриарх.

 

Italian job или италианска му работа

 

 

Жалко, че в българския език няма дума за кош късмет, защото това си е чисто лош късмет. Не е необходимо да си в Брюксел, за да видиш пикаещо човече, у нас, пикаещи човеци на всеки ъгъл и то не тъмен, на всеки осветен ъгъл и без никакъв свян. Аз обаче изпитвам притеснение и се чудя що за късмет ще е това, толкова често да срещам пикаещи на улицата. Това е малко лирическо отклонение от основната ми идея, а тя е да споделя една забавна историйка за смъкнати, италиански гащи, маркови, вероятно от търговската улица в Милано.

В петък вечер трасето е добре познато, влакът също. Само нашият герой е неизвестен до този момент пътник. Ще го нарека Гуидо.
Та същият този Гуидо кацнал на летище София с две малки ранички ръчен багаж и силно зачервени бузи от виното в самолета и се запътил към гарата, за да хване влака за Горна Оряховица. Изнемощял от тежкия ден решил да си купи хот дог с фантичка, да залъже гладния си корем. Времето напредвало и той се втурнал към перона с двете малки ранички, хот дога и фантичката като плавно поклащал заформеното си телосложение. Запъхтян от бързане Гуидо не усетил как джинсите му се смъкнали и той влязъл почти по долни гащи в пълния с пътници влак. Добре, че бил съвременен и стягал корема в корсет, за да изглежда фин, каква заблуда само! Честта на Гуидо била спасена и от една тиранта, втората не знаел къде е, та тази тиранта задържала до някъде джинсите му, той трябвало само да ги намести. Откакто носел корсета, това се случвало често, така че той вече имал до някъде опит с вдигането на гащи. Седнал и започнал да търси билета. От джобовете залетели безброй хартийки и химикалки. Изваждал ги от един джоб и ги скривал в друг, във всеки джоб по кутия цигари, в този, който нямало, имало запалка. Минало малко време и Гуидо се унесъл в сладка дрямка, която постепенно преминала в леки взривове. Хъркайки, той повдигал корема, после го смъквал. Прозорецът на купето кънтял при всяко  негово издишане.              

 Някъде след Мездра минала контрола и естесвено събудила Гуидо. Кондуктурът го помолил учтиво да даде билета си за проверка, но Гуидо не разбрал и дума, още бил прекалено унесен. Погледнал часовника, хмм, още веднъж, хмм, още веднъж и се зачудил, за какво ли пък ще го ръчка тоя като до Горна Оряховица има още време. Кондуктурът повторил бавно :"Моля, билетът ви", и чак сега му просветнало, че тоя май иска билета. Заровил пак по джобовите, обаче те били леко олигавени, понеже, докато спял, освен хъркане и друго излизало от устата му. Бръкнал в един, после във втори, трети джоб, но билет не намерил. Кондуктурът го успокоил да не бърза, да търси внимателно. "Куиа, Куиа остави"- и показал масичката- "Това рагаци взел билет, аз италиано, аз пари има, седем евро, седем евро, супер контрола, булгари, само граби, рагаци взел билет"- Гуидо набирал мощ и се защитавал упорито, виното в самоелта май било силничко. "Обади се на полиция, аз италиано, рагаци взел билет". След дълго тарашене по джобовете, съпроводено с италиански, цветущи нарицания, билетът изпаднал от една камара листчета. Това не възпряло Гуидо да продължи в същия дух "Булгари, супер контрола, в Италия, пием, пушим, три хиляди евро заплата, Булгари, граби". Изненадващо в ръката му се озовала малка играчка овца и той нагледно показал какво представляват българите. Силното вино започнало да попреминава и кръвта му постепенно се успокоила. Сега трябвало да се реши проблемът с оплюнчените дрехи, затова Гуидо взел мерки и започнал да преравя двете малки ранички, изведнъж изкочила и другата тиранта, вече спокойно можел да закрепи гащите, преоблякъл блузата пред погледите на всички пътници и без да се притеснява от италианската си същност отново седнал и задрямал. И така до Горна Оряховица.

Поуката: Не е важно дали ще те видят по долни гащи, важното е да запазиш самообладание и да ги вдигнеш с достойнство!

Къде е изходът от кръчмата?

Странен народ сме ние българите. Горди на традиции и памет българска, бедни на съвест, с вековна и богата история, но без гражданско съзнание. Как така сме свикнали да оплакваме злочестата си участ и да недоволстваме за неосъществените си цели и пропаднали мечти. Седнем вечер в кръчмата, и със зачервени страни дискутираме наболели теми от обществения и политически живот в страната. Как така сме свикнали да сме силни с чаша в ръка и слаби на действия в обществото.

Първият национален Референдум, който се проведе миналата неделя, 27.01.2013 ясно показа какви са интересите или по-скоро какви не са интересите на българите. Липсата на информираност, поклонничеството на медиите, дори идеалните метеорологични предпоставки допринесоха за ниската гласоподаваемост. Истински тъжно е, че българинът се оказа доста пасивен и че предпочете да остане вкъщи пред телевизора, отколкото да даде своя вот и да изрази мнението си като зачеркне избора си с Х. Референдумът трябваше да сплоти обществото, да докаже, че българинът се вълнува от случващтото се в страната, в която живее и от социалния живот на съгражданите си. За жалост той бе политизиран не само от управляващите, а и от самите нас. Българинът не успя да се освободи от субективизма си и да намери себе си като излезе и заяви желанието си.

Много жалки ми се сториха и изказванията на "интелигенцията", нейни "представители" се обаждаха, за да осъдят изказването на Мая Манолова, че интелигентните хора са излязли и са подали своя глас. Та тази така наречена интелигенция си е останала на топло вкъщи и не е намерила за необходимо да отиде до определената й секция и да пусне своя вот, но успя да набере номера в телевизионното студио, да изчака на линия и да изсипе омразата си към тези, които са защитили позицията си на Референдума. Тази смешна интелигенция така и не е прозряла думите на Мая Манолова, че да си образован, не значи да си интелигентен. Интелигентността не се свързва само с коефициент, тя е и гражданска насоченост и активност, тя е самозъзнание. И същата тази интелигенция ще седне в местната кръчма и пак ще си нищи старата прежда с нова дата.    

Струва ми се неприемливо и вяло само Северна България да е заинтересувана какво се и ще се случва в страната ни, защото ядрена енергетика не е само ток и екология, тя е свързана и с развиваща се икономика и трудова заетост на целия регион. Не разбирам становището на екозащитниците, които карат луксозни автомобили, също така силно замърсяващи околната среда, не разбирам и страховете на някои, че нещо може да се случи, то се случва и без този отрасъл, което не значи, че България не трябва да търси нови възможности.

Недоумявам защо българинът толкова небрежно подхожда към градивността като с пасивността си обрича половин България на застоялост и лишаване от бъдещи хоризонти. Типично по кръчмарски, надлъгване и надцакване, тъжното е, че прецаканите сме самите ние.

М за милувка

Слънцето вече препичаше, когато тя отвори очи. Да- пак този сън, да- пак този мъж и тази ръка... Милена търсеше отговор на въпросите си вече месец. Само сънят носеше онази омая на спокойствие и задоволство. Единствено в него тя се чувстваше силна, защитена и истински щастлива. В деня не намираше така жадувания от нея покой, напротив, луташе се между огорчението и безразличието от съществуването си. Всеки изминал ден се превръщаше в бездънна пропаст на самотата, всеки ден беше дълги часове в очакване на нощта, когато Милена щеше отново да затвори очи и да потъне в магията на съня, където беше Той, където тя забравяше коя е и чувстваше лекотата на своя дух.

Този ден не беше с нищо по-различен от придишните. Ясното синьо небе носеше полъха на свежест, слънцето нежно спускаше лъчиви усмивки, птиците унесени от любовна игра, се надпяваха и създаваха весела атмосфера в пролетния ден. Само Милена не се радваше на заобиаклящия я уют, тя дори завиждаше на всичкото това щастие, защото беше загубила способността си да се усмихва, да приветства света със своето очарование на кафевите си очи. Тези очи някога бяха толкова жизнени, топлина струеше от тях, а сега блясъкът им чезнеше малко по малко. В погледа й се усещаше ледено безразличие.

Единственото й развлечение бяха театралните постановки. Тя не пропускаше представление, не толкова от дълбок интерес, колкото заради избавлението от еднообразието на своя ден. В неделя вечерта предстоеше представление на гостуващ театър и Милена естествено щеше да присъства. В мисли за жалкия живот, и бъдещето тя дочака нощта. Идваше часът на краткото избавление от сивотата. Тя притвори очи и се понесе в света на нереалното. Там отново тя се виждаше коленичила и разплакана. Един мъж, с резедави очи, в които надеждата прелива, се приближава към нея, подава ръка, нежна, фина и същевременно толкова силна и сигурна, Милена я поема и усеща опората , която дълго е чакала да открие в живота си. Тогава мъжът и казва с блага усмивка “Не си сама”. И в този момент утрото вече е настъпило и пътеката на сънищата отвежда в реалния свят , в който Милена попада след като е отворила кафевите, с искрящ студен блясък очи.

Вечерта на представлеинето дойте толкова бързо. Милена заемаше вече своето място на седми ред, когато го видя. Същият този мъж, с резедавите, бляскави очи, с нежните ръце, да, същият този мъж от съня й. Сърцето лудо биеше, чувстваше, че всеки момент ще я разкъса от вълнение, губеше почва под краката си, ръцете трепетно търсеха някъде, някаква опора. “ Това е той... той”- вече едва успя да произнесе. Опора, да, но къде ? Милена се свлече между седалките и само тихото, равномерно дихание издаваше, че все още е тук.

Когато отвори очи, същият този мъж, красив и силен, стоеше до нея, държеше й ръката и се усмихваше мило, леко и спокойно.

-Как сте? –попита мъжът.    

Не последва отговор. Милена още не съзнаваше какво се случваше, виждаше мъжа пред нея и недоумяваше как е възмажно, истински ли е, дали това не е един от нейните сънища. Импулсивно потърка очи, но той все още беше там, пред нея и все така спокойно се усмихваше.

-Казвам се Миладин- като в просъница дочу тя – представлението вече започна. Нищо, ние няма да сме сред зрителите. Може да поседим тук отвън и да си поговорим за каквото ни хрумне. Но не мълчете така, кажете нещо! – говореше плавно мъжът.

-Аз... аз – заекваше Милена – аз не разбирам ... как Вие ...тук!

-Да, защо Ви се струва невъзможно? Няма нищо невъзможно, има малко вяра във възможното ...за жалост. Вие сте?

-Милена. Казвам се Милена- не доизчака тя – Виждала съм Ви и преди. Може да Ви се стори лудост, но Вие сте мъжът от моите- тук тя направи малка пауза и руменина заля страните й. Тя сведе поглед и когато го вдигна, той гореше с онзи стар изгубен пламък на надежда- от моите сънищта- довърши Милена .

-И да, и не. Аз съм мъжът, който Вие търсите, но отворете широко очите си, погледнете в страни, аз съм всеки един срешнат, стига да поискате да откриете мъжа за Вас.

-Хм! Вие не знаете! Прекалено дълго гледах и се вглеждах, но нищо.

-Напротив! Гледали сте, но не сте виждали. Аз съм мечтите , покоят, бъдещето, стига да го желаете истински и с най-фините си фибри от цялото си същество, стига да се отдадете на всяка възможност, да дадете воля на порива си, нека шансът да Ви поведе към светлината. Не си сама! Отвори очи, отвори очи- настояваше Миладин със своя звучен и топъл глас.

Слънцето вече препичаше, когато Милена отвори очи. Да, пак този сън, да пак този мъж... но сега беше така реално. Ясното синьо небе носеше полъха на свежест, слънцето нежно спускаше лъчиви усмивки, птиците, унесени от любовната игра, се надпяваха. Милена се усмихна със същата топла усмивка като самия Миладин, потърка очи,сега те искряха живо, закачливо и изпълнени с вяра.

Този ден беше с всичко по-различен от предишните...