Коледа, свята си ти!

Изгря една звезда

и озари със блясък тя полята.

А днес е Коледа

навред завинаги заветна дата.

В обор, сред слама суха, Исус се роди.

И беше писано по божията воля

Светата Дева с мъжка рожба се сдоби.

Йерусалим ликува и цяла околя.

Днес Рождество Христово е,

камбани тържествено бият,

кандилник в попска ръка се белее,

шествия се празнични вият.

Да скръстим ръце, да се помолим,

да се прегърнем, греховете да простим

сълза човешка за сполука да отроним

и със надежда простичко да кажем ”Амин”.

Секретарският дневник на другата кифла: Презареждане

21.30ч вкъщи върху леглото

Павлинка (ПепитУ):

Мило дневниче, позабравих те! Извинявай, но напоследък съм толкова заета, имам нужда от презареждане, както казват по филмите. Охх, скъпо дневниче, имам толкова неща да ти споделя, ама е толкова късно вече, само ще нахвърлям някои щрихи от изминалата седмица. Мило дневниче, виж какви думи ползвам вече,  тази я научих вчера, изразявала високо ниво на общуване. Пък нали вече работя в такава среда, трябва да показвам класа.

Оооо, да ти се похваля, скъпо, мое дневниче, вече се научих да болдвам текст, поизпоти ме тази функция, но я преборих. Обаче с факса още не се разбираме. Вчера като взе да пищи, чудя се аз ли пращам факс, на мен ли ми пращат, ма никой не се е обаждал да каже, че ще пусне факс. Минава една колежка и ме пита защо се пуля на машината, аз и споделих, че не знам какво става, тя ми каза да хвърля един боб. Представяш ли си, дневниче, такова отношение към мен??? И накрая факсът спря да пищи, не знам какво му беше станало. Чакай, скъпо дневниче, звъни се на вратата, сигурно е Тошето, ще пиша по-късно.

23.16 ч. вкъщи, в тоалетната, върху тоалетната чиния   

Павлинка (ПепитУ):

Мило дневниче, пак съм тук! Тошето така заспа от раз, още докато ми беше гот и сега хърка като банциг, та се наложи да се заключа на спокойствие с теб в банята. Четох днес, че интелектуалците не правят нищо в тоалетната, освен да я използват и аз като истинска интелектулака я ползвам...по нужда, споделям с теб!

Звъни онзи ден телефонът и аз вдигам, представям фирмата, отсреща ми казват, че звънят от Виваком-а и ми казват нещо си за записване ”С цел осигуряване на Вашата сигурност нашият разговор се записва”. Ми аз като не знаех какво да направя, това е опасно, може да се ползва срещу мен, казах им, че ще питам шефа. Отсреща ми казват:

 ”За какво ще го питате?”                                                    

”Ами дали да ме записвате”- отговарям

Те ми обясняват нещо си фалшиво, че са оператор и това е по закон, ма как да съм сигурна, такива шарлатани има в днешно време...Отсреща се чува:

”С кого разговаряме, със секретарката ли?”

”Да аз съм секретарката и не само де”- отговорих гордо аз. А те ме питат дали може да разговарят с управителя. Казах им, че го няма и да се обадят следобяд.

”Кого да търсим като име следобяд? Как се казва управителят?”

”Васко”- казвам аз.

”Кой Васко да търсим?- питат от другата страна на телефона.

Е кой Васко? Виж, мило дневниче какви глупави въпроси само! Ми Васко си е Васко, да няма няколко Васковци, от де да знам кой Васко търсят те, при нас във фирмата само шефът е Васко.

Ооо, мило дневниче, Тошето май се събужда, ръмжи нещо, ще ходя да си го гушна, че може да има продължение, поне той да ме презареди малко.

Следва продължение

                                                                                                                        

Незнанието е благословия, но не и моята

                                 Ал Пачино в кадър от филма "Усещане за жена"

Често съм си задавала въпроса ”ако се бях родила с недъг на някое от сетивата и ако можех да избирам какъв да е той, какво бих избрала?”. Със сигурност обаче знам, че не бих се лишила от възможността да виждам. Да, Екзюпери е казал: ”Истински красивото е невидимо за очите”, но не бих могла да си представя свят в тъмнина, без усмивките на всчики около мен, без слънцето, без това, което ме заобикаля.

Замисляла съм се и как ли се чувстват онези от нас, които са се родили с широко отворени очи, до които не достига светлина. Какво ли е усещането да не познаваш света около теб? Сещам се за един филм с участието на Шер, ”Маската”. Филмът разказва за младо момче, страдащо от неизлечима болест, в следствие на която то е с обезобразено лице, но като контраст на това е надарено с изключително благородно сърце. Влюбва се в момиче, родено сляпо. И тук идва очарованието в това един слепец да съзре чрез другите си сетива природата около себе си. Усещането за горещо пресъздава червения цвят, а парата е пояснение за визията на белия цвят. Или умелият танц на един сляп и силното му усещане за жена от едноименния филм с участието на Ал Пачино.

Може би това лишение от светлина дава възможност за оценяване на всеки детайл от предметния свят. Стиви Уондър и Рей Чарлз са незрящи, но гласовете им пробуждат в нас силна чувственост и още по-силна мечтателност.

Историята обаче ни учи, че да си сляп е предизвикателство за самата личност. През XVI век в Османската империя изкуството е силно развито и се радва на голяма почит. Художниците- илюстратори се ползвали с голямо уважение не само в обществото, но и в султанския дворец. Да бъдеш художник илюстратор е призвание, въпрос на чест. Един цял живот не стига, за да се достигнат висини в изкуството на илюстрацията. Интересен е фактът, че най-изкусните майстори сами пробождали с игла очите си и се ослепявали, за да докажат своя творчески възход. Ако си истински майстор, то ти ще си такъв дори и сляп. Ще пресъздаваш образи върху хартия по памет. Така те виждали света на твореца.

По съвсем друг начин разсъждавали индийците при строежа на ненадминатата, архитектурна забележителност Тадж Махал. Работниците били ослепявани, за да не могат да възпроизведат второ такова чудо на архитектурата.

По научно-популярния канал Анимал планет се върти реклама с дълбок и проникновен текст: ”Незнанието е благословия”. Вероятно авторите на рекламата са прави, вероятно наистина да не познаваш нещо е вид сила, вид дарба. Но искрено се радвам, че изпитвам чувството, наречено  любопитство и че стремежът ми към познание расте с всяка изминала минута. Това е моята благословия.

Секретарският дневник на друга кифла

9.00 ч. на работното място

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, пиша ти от работа. Днес е вторият ми ден като секретарка и да ти призная, мило дневниче, не е толкова лесно, колкото ми го представи Тошенцето. Той ми каза: ”Само ще се усмихваш и ще правиш кафенце”. Е, да, ма се оказа, че и кафенцето е трудоемка работа. То не било от джезвето, правело се на машина. Ма там има толкова копчета...Бе оправих се някак на първия ден. Но сега ми е трудно с копчетата на телефона. Уча се да прехвърлям разговор, да извеждам разговор, има и набиране с няккави звезди. Като ми каза шефът: ”Набери звездата” и аз започнах да търся номера на тази звезда, викам си, певица ще да е тая звезда, не може да е друго. Или певица, или футболист. Ма в бележника няма нито певици, нито футболисти. Добре, че беше колежката. Оххх, тя е такова слънчице, веднага ми обясни, че това било начин за бързо избиране на мобилен номер. Хайде, мило дневниче, оставям те, че ще се уча на телефонните копчета.

14.32 ч. все още на работното място

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, уморих се, този телефон е цяла система. Сложна работа е. А утре колежката ще ме учи на Word. Охх, ще трябва да се наспя, защото ще е тежък ден. Оставям те за малко, мило дневниче. Шефът ме вика.

14.50 ч. в офиса

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, шефът ме попита дали съм се научила вече да правя кафе. Аз казах с усмивка (както ме научи Тошенцето), че мога и го попитах дали иска да му врътна едно.

19.43 ч. вкъщи

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, изгризах си ноктите от притеснение за утре. Как ли ще се справя с това нещо? Лягам си, че много усилия вложих днес на работа. Утре ми е третият ден като секретарка. Така се вълнуваааам!

9.20 ч. на следващия ден

Павлинка (ПепитУ): Гледам колежката, мило дневниче, идва, отваря прозореца, оправя датите на календарите, пуска климатика. Следя я внимателно и запомням, попивам всичко на един дъх. Утре аз ще й покажа как се правят тия неща. Започваме обучението ми на Word, оставям те, мило дневниче.

15.16 ч. в офиса

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, така съм разстроена! Не стига, че е толкова труден този Word, ами и шефът ме нагруби. Искаше да му намеря IT-то и аз търся в шкафа, ма няма там такова нещо, само папки. И той като ми се навика, мило дневниче: "Каква секретарка си ти като не можеш да ми намериш IT-то?" Добре, че колежката ми каза, че това бил коппютърният специалист. Направо се разплаках, как така ще ме нагрубява, та аз съм още нова, още се уча. Това да не е лесна професия, я? Помолих колежката да ми обясни за Outlook-а. Искам и аз да оправям мейлите по пощата, искам и аз да си имам поща и да си пиша с колегите. Ще накарам тоя IT да ми направи и на мен поща.

9.10 ч. на четвъртия работен ден

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, преди малко казах на колежката с твърдост в гласа си: ”Спри, не пипай нищо днес, аз ще направя всичко!”. Отворих прозореца, смених датите на календарите, но забравих какво следваше и я питах:” Охх, забравих какво още трябваше да направя” и тя включи климатика. Бе ще свикна с работата, усещам го! Помолих я да ме научи и на Excel и на английски език, искам и аз като нея да мога всичко, да съм перфектната руса секретарка. Ще докажа, че не всички руси секретарки са глупави. Ама тя ми каза, че не ставало от днес за утре и да започна днес с поливането на цветята в офиса, а утре можела да ми покаже някоя формула.

16.10 ч. все още на работното място

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, направиха ми поща, ма никой не ми пише. Искам да ми пратят нещо, но никой ни вест ни кост. Един колега ми каза, че никой не знаел, че имам поща. Ми казах му. Ма пак никой не пише. Натъжавам се!

10.34 ч. пети ден на работното място

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, колега ми даде едни документи да ги пратя по куриер. Обаче не написал град, само улица в адреса. И аз ги пратих. Ма как да знам, че не трябвало в София, аз си мислех, че тази улица с това им има само в София. Как да знам, че и в другите градове така се казват улиците. Ми той е виновен, не аз, нали, мило дневниче?

14.20 ч. в офиса

Павлинка (ПепитУ): Мило дневниче, вече си споделяме с колежката. Тя ми каза, че е на 26 години и още учи. И аз й споделих, че исках да запиша колеж, ма като бях толкова ангажирана, не остана време. Тя ми каза, че наистина ме разбирала какво значело анагжираност, че и на нея й е трудно, с много неща се е захванала, учи, работи, курсове, домакинство...Ма тя не ме разбра. Аз бях ангажирана по друг начин, седях си вкъщи и си мислех, нали разбираш, мило дневниче, отговорности...

Охх, мило дневниче едно време колко добре си живеех, имах богат приятел, искаше да ми купи кола, ма аз от гордост, като се запънах -не та не и сега нямам кола. Как добре си живеех, а видиш ли-с тази секретарска заплата до къде ще я докарам? 6 месеца нямам пари за едно боядисване при фризьорката дори. Добре, че дойде снощи една приятелка и ме боядиса, че ми се изгуби естественото русо вече.

Плевен е там, където има поне един плевенчанин

”Плевен- град на мойте детски дни,

Плевен- град на моите мечти...

Плевен, ти си малък райски кът,

дал на всеки пътник ти подслон.

Аз при теб се връщам всеки път,

за да намеря своя дом”

Плевен е дал детство и мечти на много знаменити българи, които са прославили България по цял свят. Такива са великите Емил Димитров, Гена Димитрова, проф. Светлин Русев, Тереза Маринова, Детелин Далаклиев, Стоян Заимов, Ячо Хлебаров, Катя Попова, проф. Григор Горчев, Слави Трифонов, Спенс, Любо (по- известен като Любо от група ТЕ),  Пламен Гетов, Цветан Антов и др.

Плевен е дал детство и мечти и на мен, дал е всичко онова, което ме е изградило като личност и бих искала да споделя с вас какво е да си израсъл в града на тази мечтателност.  Една неугасваща искра на красота и жизненост има в този град. Има един цитат за оперната музика: ”Или я заобикваш за цял живот, или поне се научаваш да я цениш!”. Плевен е повече от опера, защото попаднали тук, оставяте част от себе си завинаги в нашия град.

Плевен е град с история, в който цари дух на култура, ерудиция и талант. И всичко това можем да открием във всяко кътче на града. Основно е значението на Плевен  развоя на руско-турската война. Тук на 6-ти май 1869 г. Левски основава първия революционен комитет като поставя началото на  националноосвободителната борба, а години по-късно (10.12. 1887) войските на Осман паша са разгромени край Плевен. Ден след това в града пристига и самият руски император като отсяда в обикновена къща, която по-късно е превърната в къща-музей. В нея Осман Паша предава сабята си на Александър II. В този дом живее и първият военен губернатор на Плевен генерал Скобелев. В чест на това събитие и на 100- годишнината от Освобождението на България от турско владичество е построен един от символите на града ”Панорама-Плевенска епопея 1877 г.”. Това е единственият по рода си паметник на Блаканския полуостров. В света има 33 такива паметника, но Плевенската панорама е една от тези с най-големите размери и е построена по подобие на Бородинската панорама в Москва. Само срещу 3 лв. можете да разгледате експозицията, но задължително с екскурзовод, за да имате възможността да усетите мириса на барут от оръдията, да чуете писъка на летящите куршуми и на ранените войници. В началото ви посрещат огромни картини на руски и български художници, а  след това попадате в реалната възстановка от ленени платна в перспектива, военни каруци, окопи с кал и мъх по тях и изцяло се потапяте в онзи момент от историята. Следващото ниво е диаграма- подобно на панорамата, но без перспектива. Панорамата е разположена в парк, наречен на името на първия губернатор на Плевен- генерал Скобелев.

Плевен има многовековна и богата история. Възниква още в тракийско време на мястото на днешния парк Кайлъка с името Сторгозия, което се запазва и при римляните. След унищожаването му от варварите, бива възстановен от славяните под името Каменец. На север от него e създадено и второ селище, кръстено Плевен (от плевел). По-късно двете населени места се обединяват и за първи път се споменават като Плевен. Паркът Кайлъка е създаден от Генерал– лейтенант Иван Винаров. Разположен е на около 10 хил. дка в карстова долина. Скалите са отвесни и са високи над 20 метра, което предоставя условия за скално катерене. И сега паркът Кайлъка е едно спокойно и приветливо място за отдих. Със своите карстови образувания впечатлява минувачите, а издълбаните образи в скалите и ресторантчетата в изкуствените пещери пораждат въпроса какви ли усилия са коствали на създателите им да превърнат Кайлъка в кътче рай в края на града. Колко от вас са правили сутрешна разгрявка с бягане в парка под тежкото дишане на лъв? В Плевен това е възможно. Един цял квартал и парк се събуждат с величественото ръмжене на лъва Лъки.

И докато все още сме на историческа вълна, тук е моментът да спомена, че в Плевен се намира вторият по големина исторически музей. Сградата, в която се помещава Историческият музей в гр. Плевен, е построена за казарма през 1888 г. Срещу 5 лв. можете да разгледате над 250 хил. експоната от античността, средновековието и новата история на региона. в над 30 зали е събрано едно от най-големите фондови богатства в страната. Наскоро е открита и зала посветена на световно известната оперна певица Гена Димитрова, която е родом от плевенското село Беглеж. Тук ще се насладите на оперната магия във фонетична зала, а погледът ви ще се спре на бляскавите оперни декори и костюми на певицата.

Плевен е известен и като град на музеите. В двора на параклиса ”Св. Георги” през 1907 г. е построен  мавзолеят Вечния огън, където са погребани костите на български, руски, украински, румънски, молдовски, беларуски, финландски войници, дали живота си за свободата на Плевен. Иконостасът в църквата е символът на Плевен и е носител на златен медал на изложбата в Париж през 1906 г.

В Плевен през 1840 г. е създадено и първото девическо училище от Анастасия Димитрова, а през 1919 г. е основан Драматичният театър “Иван Радоев” точно в центъра на пешеходната зона. Интериорът на театъра е в традиционно европейския градски стил от края на ХІХ век. През 1982 г. пък е изграден Воден комплекс, точно в центъра на града с площ от 10 дка, състоящ се от три уникални водни каскади, водни огледала и фонтан. Водните каскади са залята водна площ над 1 500 кв 2 с над 10 броя водопади, 763 струйници, 47 броя луминисцентни осветителни тела и 122 броя прожектори. Водните огледала са 3 броя с 410 струйници и 36 прожектора. Фонтанът има 312 струйници и 322 прожектора.  Тази гледка вечер е една неповторима магия от вода и цветове, които танцуват в синхрон.

И не само Водната каскада танцува в Плевен, но и танцьорите от Северняшкия ансамбъл, който е създаден през 1959 г. и е един от най-популярните ансамбли, представящи българското фолклорно изкуство както в България, така и по света. Плевен не привлича само с история и архитектура, но и с култура и изкуство. В центъра на града се намира Художествена глаерия ”Колекция дарение Светлин Русев”. Наречена е “Турско-римска баня” поради някои специфични помещения в нея с мавританска архитектура. От 1984 г. е музей на изобразителното изкуство с дарения на творби на родения в Плевен художник Светлин Русев, който е дарил над 400 творби от личната си колекция, представящи Ренесанса, модерното българско изкуство, изкуството на Западна Европа, Индия, Африка и Латинска Америка.  Тук може да видите творби на световно известни художници като Делакроа, Франсиско Гоя, Милет, Пабло Пикасо, Шагал, Салвадор Дали както и на художници от Русия и Румъния. Горещо препоръчвам да изкачите витите стълби на галерията! Друг център на изкуството е галерията ”Илия Бешков”. Тук се съхраняват над 6000 произведения на изкуството. С изключителната си акустика галерията е домакин на различни културни форуми: концерти - на камерни формации от чужбина, страната и музикалната гимназия в града- е отличена с Диплом на Министерството на културата на Република България - 1999 г.

На където и да се обърнете в Плевен, навсякъде погледите ви ще бъдат приковани от красота и творчество. Дори и в хотела в самия център на града ”Ростов” ще се насладите на пропитите с добродетел картини на Светлин Русев. Когато ми задават въпроса от къде съм, винаги с усмивка и гордост отговарям ”от Плевен”. За мен това е достатъчно и многозначително, както и за всеки, който е свързан по един или друг начин с този град. Но за тези, които не познават Плевен, може да погледнат с пренебрежение на тази  гордост, която се възприема като изкуствена за тях. За всички онези, които не са запознати с чара и обаянието на Плевен, се надявам, че този текст е предизвикал желание  да го посетят, за да създадат спомени, нежни впчетления и цел да се върнат повторно в този град на мойто детсвто и мечти!

http://www.vbox7.com/play:30b3d5f9&start=233

Пазарският дневник на една кифла

19.15ч. на границата с Турция

Петрана (ПепитУ): Мило дневниче, сядам да ти пиша от автобуса навръщане от Одрин. Толкова имам да ти разказвам...С Калоянчо, мъжът ми, дойдохме на екскурзийка, но не успяхме да похарчим всичко, връщаме 400лв. Ма толкова много неща си накупихме... Ох, ще се обадя на кака в Перник да и споделя. Сега звъня:

”Како, како, да ти разказвам какво изживяване беше в Одриииин! И колко много нещица си накупихме, абе жестоко е всичко! Слушай сега да ти разказвам- на баба й взехме една забрадкаааа, ама много хубава, нито прекалено шарена нито много семпла. Ще я видиш, божествена е! А на Мимето! Охх, на Мимето какво костюмче й купихме... Взехме на детето едно костюмче, ама панталонките са такива широки, сещаш ли се? И като му омалее да си ги носи като 7/8-ми. Само ме е яд за едни термо чорапки, едни такива сиви. На баба щяха да й стоят страхотно. Ехх, защо не ги взехме?!? Ааа, Калоянчо ли? Ми той нищо не иска, взехме му само едно пуловерче, ама да ти кажа аз какво си взееех, какоо! Купих си едни лачени ботички, такива чернички, с лачени връхета, ама божественярски! Вярно малко скъпички, 90 лв., но си заслужават. В България няма такива. Да знаеш само колко са яки!!! А пък Калоянчо ми купи пръстенче. Ма то тук цените са по-високи. Грамът на златото е от 50 до 62 лв., но Калоянчо вика да ми вземе пръстенче, нали Кало, хубаво ми стои, нали, Кало?

Како, како, да ти кажа и още какво ми взе Калоянчо. Едни обички, той вика, че били бебешки, щото са с детелинки, ама са жестоки, много нежнички. Ааа, не можеш да говориш ли, како? Добре, ще ти звънна по-късно, че ние сме още на границата и ще се забавим, има проверки. Чао, како! Пак ще ти се обадя!”

20.00ч. все още на границата с Турция

Петрана (ПепитУ): Мило дневниче, продължавам да ти пиша, ма чакай да питам Кало как ми стоят обичките:

”Кало, как са обичките? Много са нежнички, нали, кажи ми,че са страхотни!!! И виж детелинките как трептят. Охх, един ден, ако имам внучка, ей тия обички ще й подаря!

Кало, искаш ли да вземем по едно Транксенче, да се отпуснем малко и после да сме адекватни? Охх, дай ми аз да изпия едно, че тези кокошки до нас не се спряха да говорят. Защо така обиждат Перник? Той е един такъв град, с едни дълги улици... Кокошки!

Искаш ли, Кало, другия път да дойдем с колата? Ей, така, да се пошляем... Писна ми, животът е толкова кратък, а даваме толкова пари за лекарства. Вече знаем къде да паркираме и ще се луняме из улицитеее! Охх, така ми се живее, Кало!!! Я, кака пак звъни.”

20.40ч. и пак на границата с Турция

”Какооо, чакай да ти доразкажа! Ма тук е толкова красиво! Едни чисти улици, подредено навсякъде, едни фонтани по улиците с водичка в тях, како, хората едни интелигентни... По улиците срещнахме едни руснаци и нали знаеш, аз никога не съм знаела руски, ма сега като се отпуснах и думите сами ми идваха на руски и като си го зашпрехах екстра руския... Ходихме в нещо като техен мол, како, ама там едно турско трико, ама качествено ти казвам. При нас в моловете само китайска стока. А то едно лилаво. Лилавото беше моят цвят, не бежово. Мен ме отварят такива цветове, нали Кало? Како, и Калоянчо вика, че ме отварят. Оххх, а да ти кажа какво ядохмееееее! Всички си купуват едни толумби- молумби, а ние пасти. Ма бяха много сладки, божествени ти казвам. Тия тортички още са ми пред очите. Ооо, како, купих си една броеница, такава една червена, жестока. Исках да си я сложа на врата като герданче, ма много й е къса връзката.. Ама божественярска ти казвам. Како, ще затварям, че има раздвижване на границата. Чао!”

 21. 20ч. раздвижване на границата с Турция

Петрана ( ПепитУ): Мило дневниче, пиша ти все още от границата с Турция. Уморих се, толкова емоция днес... Ще си почина малко и пак ще ти пиша. Само да видя къде отиде Калоянчо, че не ми е удобно на тези седалки и искам да се облегна на рамото му.

Всяка прилика с действителни лица не е случайна!

Одрин- на границата между два свята

Понякога съществуват обстоятелства, които ни карат да се замислим, да сме горди, че сме се родили точно в тази географска ширина и нито повече от 200 километра югоизточно от София.

Такова усещане се нагнезди в мен след като изкарахме един забавен и поучителен ден в Одрин.

Това е една търговска мека, която привлича българския турист с изключително ниските си цени на определени продукти и аксесоари за бита. Градът е с богата история, която все още буди любопитството на българския турист, но преди всичко е магнит за търговския му нюх за далавера. Но дали всъщност далаверата е изгодна, това остана неизяснено за мен.

С влизането на турската граница пред погледа ни се откри внушителна бяла джамия, една от многото джамии в региона, и веднага си казах ”Ето, встъпваме в Ориента”. Но това далеч не беше Ориентът, който ни очакваше в самия Одрин.

Първа спирка за туристите беше българската църква ”Св. Георги Победоносец”, която е реставрирана изцяло и миришеше на нови, дъсчени греди. Но по-интересен е пътят до църквата, защото църкви у нас колкото щеш. За да стигнем до християнския дом, трябваше да нагазим в дълбоката кал на одринските улици, трябваше да се сблъскаме с един свят от сръбските филми на Костурица. Малки, схлупени къщурки на един етаж, без двор, без ограда, без полянка. От стълбите направо вкъщи, а прозорците са на такава височина, че можеш да ги използваш за входна врата. По-скоро летни кухни, отколкото домове. Необясним остана и фактът, че къщите имаха гаражи, но улиците бяха толкова тесни, че автомобил с голямо усилие би могъл да бъде паркиран, камо ли да влезе на заден ход в гаража.

Една баба се показа през прозореца, за да се запознае с туристите. Там нямат нужда от интернет, приятелството се случва директо от прозореца. На теб приятелство, на теб игнор и чатът е осъществен.  Следваща спирка беше църквата ”Св.Св. Константин и Елена”. Църква с невероятна градина. Това кътче внесе свежест на деня ни в Одрин. Пред църквата започна и алъшверишът. Турско семейство продаваше ядки. И нашите скромни, български туристки, не виждали ядки през живота си, се втурнаха да купуват на килограм. Оказа се, че ядките са стари и развалени. Далавера нямаше. Следваща крачка в нашия маршрут беше търговският център Kipa. И ако при предишното ми посещение в Турция- в Истанбул, улиците бяха обсипани с плакати и билбордове на Таркан, то сега всеки магазин си имаше рекламен афиш с новия турски идол Каванч. Трябва да му се признае на тоя Мехмед, че е фотогеничен. Нашите скромни лелки и тук се втурнаха през глава да пазаруват. Купиха си тигани, обичали да задушават зеленчуци. На далавера били!

Дойде и редът на архитектурната забележителност джамията Селимие, построена от изкусния архитект Мимар Синан. Това е неговото най- величествено творение. И в действителност архитектурата на това сдание е неописуема. 999 прозореца- нито прекалено малко, нито прекалено много! Но в двора на джамията картината изгуби своето великолепие. В центъра на джамията е построена чешма, на която мъжете си мият краката преди да влязат на молитва. Гледката как тези мъже събуват обувките, после чорапите и подлагат крак да го измият беше покъртителна. А в самата джамия последва следващо покъртително усещане. От един шадраван всеки си налива вода да пие. Върху шадравана са оставени няколко чашки и всеки влязъл, си заплаква чашката и пие от водата. Много хигиенично чувство се породи в мен след мъжките крака и след безброй уста, които чадно пиеха от мръсните чаши!

В музея към самата джамия успяхме да надникнем в историята на Османската империя. Това величие, което е пораждала някога в Европа, сега породи само съжаление, че не сме имали късмета да ни завоюва империя, която да съгради интелигенция и култура, а вместо това сме получили петстотин тъмни години. В една от залите на музея има седящи восъчни фигури на учител и ученици, четящи Корана, с тихо озвучение. И ако филмите на Костурица са комични, тази сцена в музея беше по-скоро демонична.

На улицата правилата за движение се спазват рядко, пешеходната пътека е трудно използваема от пешеходците. Шофьорите просто не ти позволяват да стъпиш на пътеката. И всички тези чаршии със сергии извикват в теб усещането за дълбока провинция, за силна отдалечност от цивилизацията. Турски знамена в редици над чаршиите, образът на Ататюрк те гледа назидателно от всеки малък магазин или кафе, кокошки с пиленца се разхождат необезпокоявани от никого по улиците, пердета по прозорците на къщите с турския полумесец и звезда, всичко това говореше, че никога няма да има Турция в Европа, или поне не наистина, политически може би ще се договорят, но в живота те ще останат  винаги Ориент! В градските тоалетни не беше по-различно от входа на Селимие. Редица от чешмички за мъжките крака и шкаф с джапанки, а в дамските- типичните турски кенефи и малка чешмичка с канче за хигиена след нуждата. Много неприятна и непонятна картина.

Прибрах се доволна, че съм съм се родила в съседната страна, че съм израснала в България. България е хубава, по-хубава от всички останали, мирише, но мирише на българско, на наше. Предпочитам един български клозет пред сто чисти, но турски. Да, България е хубава, по-хубава от всички останали!

Рекламите- обичани или мразени? Какво ни кара да ги помним?

Дойде демокрацията и заля телевизионния ефир с реклами. Рекламата е продукт на колективно и творческо мислене, как да привлечеш вниманието на зрителя, как да го накараш да спре погледа си на точния продукт, а след това да го купи. Преди демокрацията нямахме и понятие какво е маркетинг и кому са нужни рекамите. Нямаше и какво да се рекламира, пазарът беше дъвка ”Идеал”, шампоан от коприва или ”Пате Яки” и препарат за миене на чинии ”Веро”( превърнал се в нарицателно име за всички препарати). Днес обаче рекламите изкарват доходите на медиите и производителите, а зрителят остава със смесени чувства. Или ги ненавижда и превключва канала щом започне рекламният блок, или ги слуша с периферен слух. А ако някоя реклама се окаже доста сполучлива, то тя му остава в съзнанието. Често дори кратки словосъчетания така се запечатват в паметта на зрителя, че в последсвие ежедневно използва тези изразчета в разговорния език.

Не искам сега да говоря за отегчението от рекламите, а за тази част от тях, която е оставила трайни и приятни спомени в нас. Искам да ви припомня реклами, които може би сме забравили, които сме обичали и тананикали в банята, на които сме се смели.

Направих проучване на запомнящите се реклами и на рекламите с колоритни фрази и без учуда установих, че любимата реклама на обикновения човек е рекламата на ”Пурлан”. Бебе, облечено в пуловера на татко си, буди умиление в нас, а веселата мелодийка остана в съзнанието ни вече цяло десетилетие. Оказа се, че това е рекламата на 90-те години, най-добрият продукт в рекламния бранш. Все още се чудите коя беше тази реклама? Това може би ще опресни паметта:

”Пуловерът на татко аз обичам                                                        

и често тайничко си го обличам,

дори да го измърлям, татко няма да се сърди,

защото мама го изпира със Пурлан!

Ще стана след години аз голям,

любимият пуловер ще е вече мой,

всеки ден ще го нося

като нов ще е все още,

защото имаме Пурлан!”
    Да, това е фаворитът в запомнящите се реклами, но не е за пренебрегване и рекламата на почистващия препарат ”Роли”. Песничката към рекламата е според мен най-очарователната от всички последвали реклами с музикално оформление.

”Роли, най-бързо ще почисти домовете,

Роли фаянсът, никелът ще светнат,

Роли премахва плесента ръждата,

Роли е тайната на чистотата!”

Но една друга реклама покори детското въображение- рекламата за вкусната вафла Куку-Руку. За първи път на екрана се появи анимирана реклама с лесно запомняща се мелодия и оригинален текст. Разбира се, този текст беше перифразиран от подрастващите през 90-те с леко кафяв нюанс на възприятие. Аз лично запомних рекалмата с точно този коригиран текст. Десет години по-късно фекалните реклами са много актуални и предпочитани. ”Уф, че мирише..”, ”Ще ходя да акам в тоалетната на Ники” и накрая рекалмата на ”Педигри” за кучето Оскар, което ”вече има твърдо аки”.

Успешен маркетингов продукт се оказа анимираната реклама за Мечето Барни. Децата се заслушват в песничката, отиват в магазина и тежко на мама и тате ако не купят пастичката с Барни. От съседния щанд пък се усмихва ликът на леля Мария и нейния икономичен Бонукс.

Една голяма част от рекламите са с кулинарна ориентираност. Гастрорекламите примамват с краткост и забавни изрази, които до известна степен имат лек сексуален намек. ”Леки” са лидери не само в тънките мезета за масата, но и в тънките заигравки с подсъзнанието. Едно намигане, придружено с възклицанието ”Ооо, Пепи!- Дай едно кило”, последвалото ”А мама била под наем” и накрая ”Ааа, за наденицата ли питате?” създава двусмислени асоциации в нас. И в резултат всичко се оказва ”маке ти трън”! Тук е моментът да споменем нескритата интрига с бутилката на водка ”Флирт”. Няма двусмислени сюжети, няма подтекст, флиртът е между мъжа и жената, но има и трети участник- бутилка с червен етикет. Къде изчезна изискаността от играта с романтиката на 90-те? Рекламите на ”Пепси”, ”Ментос”, автомобилите ”Тико”* са днес доста старомодни, неразбрани. Няма я съблазанта на учиелката Глория Естефан от прословутата реклама на ”Пепси” от 1990 година. И все пак насладата все още я има, мечатателността не е безвъзвратно изгубена. Това го доказват рекламите на ”Милка”. Затваряш очи, една хапка и... си там. За да се запази детската аудитория, се появява и един мармот и весел мечок. А М-тел пък заложиха на катерици с очила и заоблени коремчета.

И все пак за едната хапка е нужна и една глътка. ”Астика” разчитат на ”едната ръка разстояние”, но Каменица остава фаворит в изобретателността на кратки и запомнящи се реклами. Мото, гласящо ”Мъжете знаят защо” или ”да се срещнем на по тъмно” си остава класическо. Макар, че аз бих заложила на ”Леденика” заради сладката мелодийка:

”да пиеш топла бира е беда,

не пийте топла бира, господа,

а пийте само бира Леденика

с прохладата на морски бриз...”

Томас Едисон казва за рекламите: "Да спестяваш от реклама е като да си спреш часовника, за да спестиш време". И откакто минералната вода ”Банкя” е купена от ”Кока-кола” българският ефир се радва на една изключително добре изработена реклама. ”Банкя” направи най-скъпата до момента българска реклама на фона на песента ”Tears from the moon”. Идеята е наистина да се потопиш в една забрава, да усещаш неутолима жажда и само ”Банкя” да може да те избави от пожара в теб.

Наближат ли обаче Коледните и Новогодишни празници, рекламният блок прелива от топли и ароматни реклами. ”Якобс”, ”Нескафе”, ”Нова Бразилия” и отново ”Кока-кола” ни примамват към черното изкушение за дълги и безсънни нощи, с прилив от енергия и нежни желания.

И за да не завърша с тъмна окраска, ще кажа само, че рекламите носят доста колоритност, понякога настроение. Трябва само да се вникне в тях, да се отгатне подтекста, а после да се усмихнем и да се оставим цветността им да ни омагьоса. Пожелавам на всички шарени дни с шарени реклами. Моят финал от рекламната приказка ще са рекалмите на ”Сони Бравиа”с озвучението на Хосе Гонзалес. Също толкова цветни, толкова енергични и преливащи от нестандартно ежедневие бъдете и вие!

Ха сега, кажи баба, тенкю!

* О Тико, Тико-а

   О Тико, Тико-да

   за мен това е най-желаната кола.

   Така че, мили ти,

   о не, не се бави,

   а моля те, веднага я купи

Паричке, моя златна!

Въртях  в ръката си монета от петдесет стотинки и се замислих: ”Колко ли път е изминала тази монета, в колко ли джобове се е топлила и колко портфейли пълнила…” Издадена е 1999 година и след тези единадесет години  се е запазила непокътната, няма пожълтяване на сплавта, няма надрасквания от времето. Защо не можем и ние да се съхраним без набраздявания под напора на годините, защо побеляваме с течение на времето и защо личностната цялост се разслоява?

Огледах я монетата, мислех си: дали има охлузване от нечии алчни, женски устни, които са изпробвали якостта на метала. Ако можеше да говори тази стотинка какво ли би споделила? В колко женски пазви се е крила, в колко продънени, мъжки портфейли е лежала заедно с други монети, за какво ли са си говорили? Сигурно пазят много тайни, мръсни и неприлични, тъжни и меланхолични.

Колко пъти човешки животи са залагани на монета- герб или стотинка, а днес загърбихме герба и вече се питаме- ези или тура. Завъртаме монетата, тя полита и хоп- предначертава бъдещето. Толкова малка, а с толкова голяма стойност! Парите въртят света и светът се завърта около тях. Хрумва ми златното заключение на П. Р. Славейков ”Парице, парице, всесилна царице!”. Като истинска магьосница заслепява хората, подарява им илюзии и ги превръща в свои поданици. Изпуснеш ли монета и ако друг я намери, за да я прибере в джоба си, той трябва да се наведе, за да я вземе и ето, че отново е във властта на парата. Носела късмет! Дори и на земята, валят я дъждове, настъпват я хора, препикават я кучета, но тя остава чиста, лъскава и примамлива. Защо дъждът не може да измие и нашата нечистота и да се покажем нови? Защо колкото повече монетата блести, толкова повече ние губим своя облик?

Иска ми се монетата да ми прошепне каква е тайната да се запазиш през годините, да останеш неподатлив на ветровете, дъждовете и мъглите, които ти поднася животът. Иска ми се да застана срещу вятъра и без значение колко е силен, да остана здраво на земята, да не скланям глава, за да предпазя очите си. Искам да съм петдесетстотинкова монета. Да остана и след още единадесет години така бляскава, така стабилна и неуязвима от околната среда.

Моля ти се, паричке, научи ме да съм оценявана подобаващо, научи ме да вървя гордо срещу бурите! Ти можеш всичко, ти отваряш и райските врати, отвори ги и за мен!

И филмите не са безгрешни

Адриан Лестър като Орфей в сцена от минисериала "Язон и аргонавтите"

Вероятно на всеки му е правило впечатление някоя фактологическа, анропологическа, физическа или друга грешка във филм, който сте гледали.

Любопитното е, че големи филмови индустрии си позволяват да допускат в своите мега касови филми доста сериозни грешки, които може би не се забелязват от масата, но все пак са недопустими такива грешки. Филмови компании като Холмарк Ентъртеймънт и Фокс са си позволили да произведат филми за широкия екран като режисьорите към филмите или продуцентите са пропуснали да се осведомят за фактите, каквито историята е оставила.

Американската киноиндустрия е лидер в пускането на нови филми на големия екран, продукции с огромни бюджети, с екзотични снимачни полщадки и често с чужда история, тъй като те самите не могат да се похвалят с богата история. Затова дълбоките джобове на филмовите компании финансират филми със сюжети от древногръцката митология или Световните войни( в които те участват едва накрая) например.

За един средно образован европеец е голям шок, още повече за българския зрител да видиш образа на Орфей, пресъздаден от тъмнокож. И това в минисериала на Холмарк Ентъртеймънт ”Язон и аргонавтите”. Всякакви антропологични данни съм срещала като хипотези за траките като племена, но негроидните черти не бяха сред тези хипотези. Изобщо тъмнокожите не са характерни за Европа, а за племената, населявали Балканския полуостров още повече.

Друг такъв пример е филмът на Дик Лаури ”Атила- вождът на хуните”. Хуните са номадски племена, които поради езическите си убеждения са имали обезобразени лица, вероятно и от многото сражения, които са водели, но и поради различните езически обреди, които са извършвали. Били са не много високи, може да се каже ниски, червенокоси, а това тяхно описание не намира сходство с Джерард Бътлър, който изпълнява ролята на Атила. Джерард е висок, атлетичен, синеоок,  нито помен от хунските черти.

Какво да кажем за неточностите, касаещи физичните закони, както и химичните реакции? Пример за такава грешка е хитовият ”Аватар” на режисьора Джеймс Камерън. На планетата Пандора няма наличие на кислород, това става ясно от факта, че хората не могат да дишат без специални съоръжения за приток на кислород до белите дробове. Но пък ефектните пожари, които избухват в разгара на сраженията във филма, са със силни пламъци, огънят се разгаря може би от липсата на кислород на планетата. Е, кинокритиците не оцениха филма, както зрителите очакваха и явно са имали основателни причини.

Ако ”Аватар” не успя да привлече на своя страна кинокритиката, какво остава за ”2012”, в който сцените с наситеното количество на огън, лава и вулканичен прах във въздуха са изгубили мяра. Цяла Европа затвори летищата си за седмици след изригването на нашумелия напоследък вулкан Ейяфятлайокутл заради остатъци от вулканичен прах и дори след отшумяването на природната стихия, летищатата не смееха да рискуват. Но във филма Джон Кюсак си летеше безпроблемно със самолета си в пожари от вулканичен прах и дори самолетът остана невредим. Е, накрая вече трябваше да има малка повреда, за да не изглежда чак толкова като на кино. Във финалните минути се споменава, че континентите са разместили местата си, че цялото земно кълбо е залято с вода, но след настъпването на утрото и отварянето на люковете на ”Ноевия” кораб, Африка беше запазила контурите си такива, каквито ги познаваме от географските атласи.

И за да не се създава впечатление, че критики търпи само американската киноиндустрия, ще спомена и някои фрапантни грешки в българското кино. Повечето от нас са гледали историческия филм ”Хан Аспарух”. При сцените с безбройната, византийска армия се появява един статист, който случайно е пропуснал да си свали часовника от ръката. Но пък тази сцена се запомни, остана като емблема за филма. За да има контраст, ще посоча нов, български филм, който доби и световна популярност. ”Светът е голям и спасение дебне от всякъде” се бореше за приз за чуждоезичен филм на тазгодишните Оскари, но за жалост изпадна от финалната петорка. Главният герой във филма е бай Дан, който живее в малко, планинско градче в България. Ролята е изпълнена от сърбина Мики Манойлович. Силно сръбския акцент на актьра не спира да дразни слуха за един носител на езика, а странното е как роля на българин от провинцията е поверена на сърбин с ясно изразено сръбско произношение. На филмовата гилдия за Оскарите този детайл им е убягнал, защото не долавят разликата в наречията, но за един българин този факт е неизбежно осезаем.

Не само светът на киното е изпълнен с детайлни недостатъци. Рекламите, които ни заливат от малкия екран също. Такава е рекламата за дамските превръзки ”Alwyаs”, които са ”копринено меки като памук”. Копринено повече или по-малко памучни, не е уточнено. Друг пример е рекламата за прах за пране” Ариел” с фонетичната грешка ”безупрEчно чисти”(има се предвид изпраните с ”Ариел” дрехи).

И въпреки незабележимите дефекти на малкия и голям екран, киното си остава едно удоволствие, отърсване от натовареното ежедневие, разтоварване за малки и големи. Трябва само да направим подходящ избор с филм за свободното време. А сега взимайте купата с пуканки, извадете бирата от хладилника и се насладете на филмовата вечер!

Ода за пръднята

Позволявам си да използвам оригиналния текст на одата за пръднята! Това възвишено,  литературно произведение ми е познато от детските години и бих желала да го споделя с вас, скъпи читатели! Насладете се!

 

 

 

Пърдете братя без стеснение,
не се измъчвайте от зор.
Защо е туй ограничение,
Където нужен е простор…?

Пръднята братя е физиология,
и рядъk кавалерски жест.
Във нея няма демагогия,
а доблест, рицарство и чест.

Пръднята братя дар божествен е.
Че само здравий гъз пърди.
А щом е гръмка и тържествена
тя нивга не смърди.

Пръднята братя е изкуство,
Прекрасен музикален дар.
Като пърдиш, пърди със чувство,
с квалификация и жар.

Пръдни веднъж и ти в живота си
Госпожице без да се срамиш.
Аз знам, че вечер във леглото си
ти тайничко пърдиш, пърдиш.

Пръдни със мен другарко здравата,
Пръдни със мен във ритъм жив,
и току виж създали сме в държавата
нов самодеен колектив.

Направи добро, изяж лайно!

           

            Всички сме чували различни забавни и поучителни историйки, в които герой, макар и второстепенен, е едно лайно. Също така знаем, че лайното е на късмет.

А защо ли тогава народната мъдрост звучи така:” Направи добро, изяж лайно”?

Въртят ми се разни мисли в главата, опитвам се да проумея защо обществото ни е така прогнило и защо всичко наоколо мирише.

Излизам си аз рано сутринта за работа и още от входната врата ме лъхва една не до там приятна, но пък изцяло завладяваща ме миризма, неприлично ще е ако кажа смрад.  И какво мислите миришеше? - На входната врата на жилищния блок едно голямо… ако.

Замислих се. Не може да е някое бездомно куче, от къде да погълне в малкия си свит от недохранване стомах толкова много храна, която в последсвие се е превърнала в огромен куп изпражнения. Не може и да е дете, което се е залисало в игра и не е успяло да изкачи няколко етажа до вкъщи, а е свършило голямата работа на входа. Това ще да е дело на възрастен човек. Интересното е, че този някой зрял човек я върши тази работа за трети път на същото място. Дали пък не е живущият от апартамент 16, който няма тоалетна чиния?!? Отминавам „голямото творение” и тръгвам по улицата. Минавам пкрай една къща и от нея ме пронизва същата тази миризма на „творчество”. Тук обаче съм изненадана, защото една котка свенливо ме гледа и се опитва да довърши нуждата си. И тя се оказа изненадана!

Казах си: ” денят започва с голямо и малко лайно, ще ми върви”. Нищо подобно, целият ден беше оакан от сърдити хора, от лошо отношение, от непрофесионализъм.

Защо всичко, което ни заобикаля трябва да е с цвят кафяв и с аромат на гнило? Не сме ли ние тези, които можем да променим този облик на света около нас?

Не е необходимо да сме герои от скеч на „ Комиците”, за да ни се случват подобни неща. С това се сблъскваме ежедневно. Улиците са осяти с кучешки изпражнения, парковете ни също. Но сякаш това не ни засяга, ще подминем и ще си погледнем обувката, дано не сме се изцапали!

Животът ни е един неспирен стремеж към идеал и съвършенство, искаме за себе си  най-доброто, но за жалост често се случва същият този живот да ни поднесе лайно.

Важното е да го завъртим в оборот, както в добрия, стар, мутренски виц.

"Творчески размисли по проекта „Непобедимите”2 от Силвестър Сталоун

Слай: ”Такааааа, филмът ми ”Непобедимите”( The Expendables) разби всички очаквания! Ще правим продължение, как без продължение при такива приходи и такова силно женско внимание,  за което да си призная- не предполагах, че женският, крехък и така чувствителен пол ще е заинтригуван от толкова много екшън, но пък актьорският подбор беше много добър.

Затова в продължението на филма ще ми трябват още по-внушителни мъжаги от близкото минало. Мисля си за Лоренцо. Сещате ли се? Как не бе, за Лоренцо Ламас бе- Змиеядеца, стеихте ли се сега?

Но ще изчакам Брус да потвърди дали ще приеме ролята на Злодея, за да си направя сметката кой ще играе Гадняра, защото Добрия ще съм аз, две мнения няма, аз си пиша, аз си режисирам, аз си играя филмите. Е, може и да се наложи да споделя славата на Добрия с още някого.

Имам и резервен вариант за ролята на Злодея. Какво ще кажете за Боло Йънг или Матиас Хюз, те си знаят урока, все Лошите го раздават, добре им пасва, мисля, че ще се справят. Ама кой да избера, пък защо не и двамата. Лоренцо ще развява черни коси, Матиас- руси. Важното е баланс да има .  

Охх, бе как щях да забравя!!! Чък Норис ще ми партнира за образа на Добрите. Следя сега- Чък набира голяма популярност във виртуалното пространство. Бяхме го позабравили за известно време, но сега пак се е завърнал с пълна мощ. Бе голяма работа е Чък! Ще троши зъби наред- ту на Боло, ту на Матиас. После ще изплащам трудови злополуки и зъбни протези, но важното е екшън да има, шоу да става.

Ние сега за един месец разбихме боксофисите, а с продължението ще достигнем рекордни печалби, така че ще има за протези на актьорите. Чък може да ми излезе солено, то са хонорари, то са костюми, то са щети след него, но не може без Чъкито, ще го очакват зрителите. Най-малкото ще изгубя мъжката аудитория ако не го включа в екипа, той сега е техен идол. Вицове се пишат за него,той е История!!! Бе ще трябва сериозни здравни осигуровки да направя- за актьорите и за каскадьорите. Вие какво ще ме посъветвате? Алианс или Дженерали?

Чух, че в България имало няккави силни мъжаги, Дамбовците, тигроукротители били. Мисля, че добре ще стоят до Рамбовеца? Имам си вече змиеукротител в екипа, с този Дамбовец ще вкарам малко екзотика.

Като казах екзотика,сега ми хрумна нещо гениално! Ще предложа роля и на Майкъл Дудиков. Жените ще изпоприпадат на тези сини очи!!!Еее, ма много съм творчески настроен бе, много съм гениален.

Оххх, ще се обадя на Брус да видя какво е решил за ролята, че да не ми обърка сметките с актьорската схема. „

На къде отиваш, Господи?!?

Вчера ми попадна новата песен на Крум, Дебора и Кристиана с многозначителното заглавие ”Буба лази”. Има нещо наивно-детско, а в същото време и нещо предизвикателно-неприлично, да не кажем срамно в това. Докато заклачливо си играем с бебенцата на „буболечка лази”, то тази песен закачливо си играе с подсъзнанието ни. Жена невъзмутимо захапала банан, а мъж провокативно захапал прасковка. И съзнанието работи- дали в правилната, дали в неправилната насока, но работи!

А текстът е съдържателен, колоритен, забавен. Както всеки трети текст на съвремената, българска поп-фолк музика. Не става ясно кое преобладава, дали фолкът или попът. Най-точно бихме могли да я определим като „чалга” и това идеално би подхождало на звук, картина, текст. Защото фолкът възпява ценности, попът е култура, а този нов стил в българската музика е трудно дефинитивен с тези определения.

Това е само една от многобройните песни с провокативни изпълнителки, двусмислени текстове, чак банално елементарни. Стайлингът продава, хирурзите са в своя  творчески и финансов апогей, а гласовите възможности не са от голямо значение. Важното е една песен да радва окото.

Какво от това, че чужденците, дошли на почивка в България, са в заблуждение, че в страната ни порноканалите са разрешени и през деня. Дори са и новаторски обдържани- с музика!

С това ли възпитаваме децата си? Tака ли се изгражда самочувствието и интелектът на един подрастващ? С музика, която е пропита с аморал и анормал?!?

Не може и този път да обвиним демокрацията, защото си спомням как в демократични времена песни като Rock DJ на Роби Уилямс и Like a prayer на Мадона или пък Turn the page на Металика се въртяха по музикалните канали след полунощ, защото бяха забранени, макар че естетиката в тях е в много по- големи дози, отколкото в песен като „Кучка” на Джина Стоева например. Самият титул на песента е с много нравствена поетика. Дори анатомичната голота при Роби Уилямс може да се възприема като 4 минутен урок по биология, което не може да се каже и за клиповете от последните две години. Голотата доминира над гласа, тя е първосигнална и притъпява усещането за лошо изпълнение. Вместо да се развива култура и креативно мислене, примитивността е завладяла пазара. Нагонът днес е култура, пошлостта днес е творчество.

Спомням си, когато деца рисуваха слънца и птици пред входовете на блоковте си, участваха в международни мероприятия като ”Асамблея на мира”, а днес рисуваме със сметана по телата си, за да събудим хищника в нас, за да асоциираме това изкушение с друго.

Моралът се е изродил. Неестественото вече се схваща като модерно. Да придържаш гениталиите си с ръце е знак за мъжественост, за изтъкване на неразгърнат потенциал. „Морена-та” е много шик и добре се възприема от тийн-поколението, Алехандро и Фернандо са обикновени, с нищо не привличащи хорските погледи, не будят възмущение, те са еталон за нравственост.

Та питам „ на къде отиваш, Господи? На какво учим децата си? Това ли е новата вълна култура, това ли е новото поколение, което ще доразвие техническия прогрес? Надявам се отиваш, Господи към Европа, но не с Ориент експрес!”

Това ли е нашето „утре”, защото аз не искам такова утре, искам си старото, конесервативно „утре”, което цели са да съхрани ценностите и морала в нас, но дали това старо” утре” е безвъзвратно изгубено и дали ние не сме безвъзвратно изгубили себе си в устрема си да сме актуални и модерни? Господи, дано не сме!

Отминалите ни детски години и ще успеем ли да ги съхраним за следващите поколения?

"Асамблея на мира" в годините на създаването й

Еееех, какво детство имахме!!!Спомняте ли си?

Играехме на дама, градове и държави, стражари и апаши, народна топка, цветя момичета момчета( което малко ми се размива в съзнанието как точно се играеше), фунийки, жоменка, кент купе и куп други.

Например да завържеш пълен плик с вода и да го пуснеш от 6-тия етаж и да се спука пред блока, да опръска кварталните клюкарки или да ги уцелиш с яйце от 7-мия. Лелее, как болиии! И после смях!!!

А какво силно усещане беше да се спуснеш по заледената улица с найлон през зимата! Или на село с на баба издъненото корито!

А по-късно, вече полово осъзнати играехме на подаръци, шише и всичко беше цветя момичета момчета. Ехх, как ми липсва това отдавна минало и безвъзратно изгубено време!

Харесваш си някого и тайно се надяваш той да ти се падне за подарък, да изпълниш или той да изпълни желанието ти, да го целунеш срамежливо по бузата и накрая сладки сънища за тази игра.

Или пък завърта се шишето и хоп- пада се с гърло към твоята любов и с дъно към теб. И сваляте дрехи и задръжки, а ако сте играли на целувки още по-добре...

А първата истинска целувка? Помните ли я? – „Ами ако той/ тя разбере,че не мога да се целувам? Как беше сега, да си припомня: сякаш гониш с език захарни бонбони в пълна с вода чаша. Да, ще се справя”. И о, чудо! Стана!!!

А спомняте ли си фразата „Искаш ли да ходиш с мен?” Като предложение да станете гаджета с някой. И ти да се престориш, че мислиш,а в корема ти да пърхат пеперуди, защото точно това изрежение си чакал от дълго време насам и да кажеш с достойнство”Ще си помисля”.

Колко чар, колко наивитет и детски копнежи има в тези времена. За жалост те са останали там, зад нас, в спомените ни и никога повече няма да се повторят, няма да се случат отново, защото днес животът е арогантен, припрян и не търси мечтателност.

Днес няма цвтея, нито момичта или момчета, няма гумени мечета и Ръкспин, днес има Counter Strike и инфантилността на Мечо Пух.

Няма игри, няма копнежи, само Макдоналдс! Децата са се превърнали в бели пуканки без движение и без емоция. Шишето днес се върти от уста на уста, подаръците са виртуални, каквито са и запознантвата. Снимка във фейсбук, усмивка в скайп.

Някогашните лексикони са отживелица, сега предпочитанията се споделят във фейсбук с едно кратко”Харесва ми”. Детското е „здрачно”.

Не е нищо странно ако чуете, че деца смъкнали панталоните на учителя си по философия или че ученици намазали косите на своя съученичка с фекалии и малко разнообразие- момиче затворено в училищните тоалетни с още три момчета и си играят на пораснали. Днес всяко дете има мобилен телефон- дали заради спокойствието на родителите или заради суетността на децата, но есемесите текат като реки от думи в часовете. А в междучасията се натискат по ъглите на училищната сграда.

 „Къде останахте, чудни вечери с безброй желания неизречени, къде сте мигове пожелавани с откровения незабравени цял живот?”

Щастливи сме ние, че имахме детство, да си пожелаем и нашите собствени деца да го имат!